Наука за езика, която изследва неговата същност, система и структура в процеса на възникване, развитие и функциониране.

Първите писмени ръководства за изучаване на езика са известни от Индия (IV в. пр. н. е.: граматиката на Панини), от Гърция (края на II в. и началото на I в. пр. н. е.: граматиката на Дионисий Тракийски) и другаде. Гръцката граматика дава основата на европейската школска граматика. Науката за езика възниква през първата четвърт на XIX в. с установяването на сравнително-историческия метод и с формирането на школите в историческото езикознание – младограматическа, психологическа, неофилологическа, социологическа и др. По обсега на своята проблематика езикознание се дели на общо и специално. Общото езикознание разработва по-общи проблеми – същност на езика, език и мислене, произход на езика, общи закономерности на езиковия развой и др. Специалноτο езикознание (българско, прабългарско, славянско, балканско, индоевропейско и др.) обхваща конкретните изследвания на отделни езици или семейства и клонове родствени езици. Според използувания метод езикознание се дели на описателно, сравнително-историческо, структурално, математическо и приложно.

В България наченки на научно отношение към българския език с подчертаване на произхода му има в дейността на създателите на азбуката Кирил и Методий и техните ученици, в творческата дейност на Черноризец Храбър, Константин Костенечки, на Паисий Хилендарски и дейците през Възраждането. През I половина на XIX в. вниманието е съсредоточено главно върху въпросите на практическата граматика, книжовния език и правописа. От това време са първите граматики на български език: „Болгарска граматика” от Неофит Рилски (1835 г.), „Славеноболгарское детоводство за малките деца… Част третая…“ от Неофит Хилендарски Бозвели (1835 г.), „Граматика славено-болгарска” от Хр. Павлович (1836 г.), „Първичка българска граматика” от Ив. Богоров (1844 г.), „Основа на българска граматика” от Й. Груев (1858 г.), „Граматика за новобългарския език” от Ив. Н. Момчилов (1868 г.), „За новобългарското азбуке” от М. Дринов (1870 г.) и др. Истинското научно разработване на проблемите на езикознанието, главно на българския език, започва след Освобождението 1878 г.