Границите на етнографската група торлаци, турлаци в Северозападна България започват от р. Тимок до Тодорини кукли и се простират до Белоградчишките скали на Стара планина. В административно отношение това са селищата от дн. Видинска и Монтанска област. В област Видин са селата Салаш, Стакевци, Праужда, Репляна, Гюргич, Буковец, Плещивец, Боровица, Върбово, Извос, Пролазница, Яновец, Орешец, гр. Белоградчик, Скомля, Дъбровка, Крачимир, Сливовник, Острокапци, Протопинци, Върба, Струйн дол, Димово, Кладоруб, Калугер, Бостан, Вещица, Ошане, Раяновци, Търговище, Чифлик, Чупрене, Горни и Долни Лом; област Монтана – селата Превала, Горна лука, Митровци, Железна, Мартиново, гр. Чипровци, Копиловци, Дълги дел, Дива Слатина, Говежда, Котеновци.

Торлашки диалекти е общо наименование, с което се обозначават славянските диалекти в Източна Сърбия в т.ч. и в част от Косово, северозападната част на Република Македония (Кратово – Куманово), Западна и Северозападна България; на крашовените в Румъния, за които се смята, че са емигрирали още след 1370 г., както и на гораните в Косово и Албания. Днес се смята, че торлашкият говор принадлежи към западнобългарските говори. Като Белоградчишко-Трънски на територията на България са обособени Белоградчишки, Годечки, Трънски и др. Според акад. Стефан Младенов те са преходни – „у“ – говори, които представляват преход от български към сръбски език, но все пак български по отношение на по-голяма част от своите характеристики.

Думите „торлак, торлаци, торлакини, торлашко“, както и „турлак, турлаци, турлакини, турлашко“, са названия на селяни от планинските райони; в други речници „торлак“ е укорно прозвище на някои селяни от Северозападна България. В Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХІХ и ХХ в. (1974: 514) четем – „турлак – вж торлак – простак, селяндур 1. прозвище на селянин от някои части на България“. Според К. Иречек, който с голямо съжаление пише, че не е могъл да посети лично Чипровци, „другояче говорят и другояче се носят от шопите“ и прави разлика между тях. Друг спомен, който още се пази за наименованието турлак, където иде от „Турла“ – кошара, за която вече стана дума по-горе. Освен „турла“ за открити кошари с кръгла форма, се среща „търло, търляк, одим на торло“ – откритите заграждения, които се правели за лежане на овците в планината – както и при торлаците в дн. Сърбия. Торло, тръляк, торляк се употребява масово и при торлаците в Сърбия. Проф. Борислав Тошев споделя в личен разговор, че е правил собствени проучвания, според които названието на групата има турски произход и означава „млад необуздан кон“, с което се описва непокорния нрав на турлаците.

Според народната носия, която носят торлаците/турлаците, още са наричани белодрешковци, заради белия цвят на дрехите им, обшити с черни гайтани. Според личните проучвания на Анюта Каменова-Борин, освен че черните гайтани по дрехите се смятат за характерни за торлаците, друг такъв маркер са черните върви на опинците. Освен с белите беневреци, турлакът се отличава с късо дорамче, везана и шита кошуля, с черен калпак, момите са с дълги плитки отзад. Женската носия е сукманена и двупрестилчена. Свирели с дудук, цафара, двоянка, гайда, кавал, което е познато и на торлаците от Сърбия. Пеенето е едноглас и само в Стакевци двуглас (както и в Сърбия). Народните танци в Северозапада специалистите намират за най-старинни. Турлаците играят със ситно пружиниране с рамене и крака.

Обредните хлябове на турлаците са колачи и светъц. Тук до късно се запазва семейната задруга и празнуването на светец. Традиционната народна кухня е емблематична с постни вкусни ястия – сърми с орехови ядки, чушки гньетени с боб, чорба от картофи със сирене, бел муж – мезе за пиене, наложена баница със сирене и др. Торлаците имат богат духовен свят. Те говорят за караконджици и бробнячи, гонят змеьове, на Мишин ден лепят очите на мишките, гергьовденската обредност тук е с най-стари тракийски корени, виене на венци, къпане в роса.