Въведение

Ковид-19 има много общо с раждането на Третия райх. Агамбен (2021, 8) например оприличава извънредното законодателство, прието през 2020 г., с блокирането на Ваймарската конституция през 1933 г., а Дейвис (2021b) обяснява как чрез множество закони, прокарвани през парламента, докато вниманието на населението е съсредоточено другаде, например Обединеното кралство се превръща в конституционна диктатура. Правителствените агенции на Обединеното кралство сега имат мандат да извършват безнаказани престъпления; протестите могат да бъдат криминализирани или прекратявани с извънредни полицейски правомощия; онлайн несъгласието да бъде цензурирано; а на журналистите вече няма да се позволява да отразяват всякаква информация, която се счита за противоречаща на “националния интерес” (Davis 2021b).

“Пандемията” Ковид-19 функционира като Голямата Лъжа, на която се основава всичко това, т.е. лъжа, която е толкова голяма, че обикновените хора не биха могли да си представят, че е възможна. От „Моята борба”:

“Защото […] масите […] винаги са по-лесно покварени в по-дълбоките пластове на емоционалната си природа, отколкото съзнателно или доброволно; и така в примитивната простота на съзнанието си те по-лесно стават жертва на голямата лъжа, отколкото на малката, тъй като самите те често изричат малки лъжи по дребни въпроси, но биха се срамували да прибягнат до лъжи в голям мащаб. Никога не би им хрумнало да измислят колосални неистини и не биха повярвали, че другите могат да имат наглостта да изопачават истината по такъв безсрамен начин. Дори и да им се представят ясно фактите, които доказват, че това е така, те все още ще се съмняват и колебаят и ще продължават да мислят, че може да има някакво друго обяснение.”

(Хитлер 1969, 134)

Както Ранкорт (2021) доказва научно, не е имало вирусна пандемия, а само това, което Дейвис (2021a), възоснова на няколкостотин страници аргументация, нарича “псевдопандемия” по модела на фалшивата пандемия от свински грип от 2009 г. (Fumento 2010). И все пак, поради пропагандата и приложната поведенческа психология, разгърнати като част от психологическата война, насочена към несъзнаваното, когнитивният дисонанс пречи на много хора да видят или признаят това, дори когато са им представени доказателства. Специалистът по пропаганда Марк Криспин Милър го казва така: “Смятах, че е безвкусно да се сравнява нашата система с нацистка Германия. Вече не мисля така” (2021, 30 мин.).

Хитлер е може би първият, който вижда, че либералната демокрация може да бъде подкопана, като се възползва от неосъзнатите страхове на масите. Ако бъде представена екзистенциална заплаха, масите могат да бъдат накарани да пожертват свободата в името на обещанието за сигурност. На подсъзнателно ниво те са

“далеч по-удовлетворени от една доктрина, която не търпи съперник [и обещава сигурност], отколкото от предоставянето на либерална свобода. Те не осъзнават нито наглостта, с която са […] тероризирани, нито безобразното ограничаване на човешките им свободи, защото по никакъв начин не осъзнават заблудата на тази доктрина.”

(Фром 1942, 191)

Това е моделът за налагане на власт в условията на терор. Масите могат да бъдат тероризирани, за да се откажат от свободите си, и никога няма да им хрумне, че са били излъгани в монументален мащаб, че заплахата е била фиктивна. Така например, докато Хитлер хули международните банкери и репарационните плащания за това, че са поставили Германия на колене, германските репарационни плащания намаляват до около една осма от предишните нива след Мораториума на Хувър (1931 г.) и Лозанското споразумение (1932 г.), Банката за международни разплащания (БМР) се разпорежда с нацисткото злато, а нацистите продължават да изпълняват задълженията си по плана “Юнг”, дори по време на Втората световна война.

Същият начин на използване на Голяма Лъжа за всяване на масов страх за авторитарни цели се проявява и в Ковид-19. Клаус Шваб на практика обяви това през юни 2020 г:

“Повечето хора, които се страхуват от опасността, която представлява КОВИД-19 [в] ситуация от рода на “на живот или смърт” […], ще се съгласят, че при такива обстоятелства публичната власт може с право да надделее над индивидуалните права. Тогава, когато кризата приключи, някои може да осъзнаят, че страната им внезапно се е превърнала в място, където вече не желаят да живеят.”

(Schwab and Malleret 2020, 117)

Когато лъжата бъде разкрита, вече е твърде късно, но няма да има връщане назад към предишното състояние, защото “направената рана е твърде дълбока, за да не остави следи” (Clark 2020). Протежето на Шваб, Ювал Ноа Харари, също принадлежи към клуба на експертните лъжци: “Ако повтаряте една лъжа достатъчно често, хората ще я сметнат за истина. И колкото по-голяма е лъжата, толкова по-добре, защото хората дори няма да се замислят как нещо толкова голямо може да бъде лъжа.”

Desmet (2022) описва процеса на “формиране на маса” при Ковид-19, който напомня за масовата истерия, наблюдавана в нацистка Германия. Агамбен отбелязва, че хората са приели новия режим на заключване, “сякаш той е бил очевиден, готови да жертват практически всичко – условията си на живот, социалните си отношения, работата си, дори приятелствата си, както и религиозните и политическите си убеждения” (2021, 17). Това напомня за “милионите в [нацистка] Германия, [които] са били толкова нетърпеливи да предадат свободата си, колкото бащите им са се борили за нея” (Фром 1942, 3).

Нацисткият принцип, че “дейността на индивида […] трябва да се извършва в рамките на цялото и за общото благо на всички” (цитиран в Lane and Rupp 1978, 41), се превъплъщава в жертването на индивидуалната свобода в името на “защитата на другите”. Точно както нацистите представят евреите като “нечисти” и представляващи риск за общественото здраве, така и пропагандни лозунги като “пандемия от неваксинирани” изпълняват подобна функция на изкупителна жертва.

Аналогиите с Третия райх не спират дотук. Темите за евгениката изплуват наново. В статия, озаглавена “Нацисткото здравеопазване се съживи през петте очи”, Ерет (2021 г.) отбелязва, че същите организации, които са насърчавали евгениката в нацистка Германия и Северна Америка – включително фондация “Рокфелер”, „Уелкъм Тръст“ (Wellcome Trust) и „Енгендер Хелт“ (Engender Health, преди известна като „Лига за човешка стерилизация за човешко подобрение“) – сега са замесени в разработването на мРНК “ваксини” заедно с Института “Галтън” (преди това „Британска асоциация по евгеника“). Семейство Гейтс също може да бъде добавено към този списък (Corbett 2020). Нацистите са били прочути с мрачните си медицински експерименти върху човешки същества без тяхното съгласие, а опасните експериментални инжекции, маскирани като „ваксини на Ковид-19“, натрапвани безразсъдно на нищонеподозиращото население чрез овладените регулатори, корумпираните политически и медицински институции и военната пропагандна атака (Hughes 2022), също така принадлежат „твърдо към сферата на тоталитарната нацистка антиутопия“ (Polyakova 2021). Корбет (2021) описва „нацификацията на здравната служба на Великобритания“, при която службите за обществено здравеопазване са поставени под „командно-административен режим“ и са подчинени на новата парадигма за биосигурност, издаваща всякакви неетични практики. На медицинските специалисти, които говорят открито, се отнема лицензът за упражняване на професията. Както д-р Франсис Кристиан заяви пред дисциплинарната комисия в университета в Саскачеван:

“Такива комисии са били създадени в Съветския съюз и в нацистка Германия […] Наистина е обезпокоително, че понеже призовавам за информирано съгласие, не ми е позволено да практикувам […] Това е обезпокоително, антиутопично и неприемливо […] Истината ще излезе наяве и когато това стане, вие ще имате големи проблеми.”

Като се има предвид всичко гореизложено, не изглежда необосновано да се предположи, че е в ход целенасочен опит за сриване на либералната демокрация с помощта на техники за психологическа война, разработени от нацистите, и за замяната ѝ с основана на евгениката форма на тоталитаризъм.

ОБЯСНЕНИЕ ЗА ВЪЗРАЖДАНЕТО НА НАЦИЗМА

Откъде се появи този неочакван взрив от нацистки теми и влияния? В края на краищата, нацистите уж бяха победени през 1945 г., а краят на Съветския съюз трябваше да ознаменува окончателния триумф на западния либерализъм (Фукуяма, 1989 г.). Предложеният тук отговор е, че Уолстрийт – върхът на международния финансов капитал и “доминиращ комплекс”, включващ “не само банки и адвокатски кантори, но и най-големите петролни компании” (Scott 2017, 14) – винаги е бил привързан към националсоциализма като най-безмилостно средство за смазване на съпротивата на работническата класа. След като подкопава болшевишката революция и превръща Съветския съюз в гигантска възможност да придобие финансов контрол върху национализираните индустрии по модел, установен преди това в Латинска Америка (Sutton 2011), Уолстрийт се стреми да направи същото в Германия и Съединените щати. Моделът е “корпоративен социализъм”, който включва централизиране на властта в “паричните интереси на международните банкери”, което се постига най-добре “в рамките на колективистично общество” (Sutton 2016, 173). Социализмът на Сталин, националсоциализмът в Германия и Новият курс на Рузвелт са все форми на корпоративен социализъм, при които държавната власт се предоставя на големия бизнес (Sutton 2016, 50, 121). По този начин конкуренцията се елиминира в полза на олигопол от големи корпорации, чиято дейност се финансира (и по този начин в крайна сметка се ръководи) от Уолстрийт. Рузвелт и Хитлер встъпват в длъжност през март 1933 г. и както Новият ред на Хитлер, така и Новият курс на Рузвелт са подкрепени от едни и същи индустриалци и по съдържание са доста сходни – т.е. и двата са планове за корпоративна държава – концепция, въведена преди това от Мусолини (Sutton 2016, 121). Новият курс е резултат от плана “Суоп”, наречен на името на президента на „Дженеръл Електрик“ Джерард Суоп, чиято компания участва и във финансирането на Хитлер и електрифицирането на Съветския съюз.

От юли 1933 г. до 1934 г. финансисти от Уолстрийт и богати индустриалци планират държавен преврат в Съединените щати. “Бизнес заговорът”, както става известен, е финансиран от Ирене Дюпон, Джей Пи Морган, Уилям Кнудсен (президент на “Дженерал мотърс”), Робърт Кларк (наследник на корпорацията за шевни машини “Сингер”), Грейсън Мърфи (директор на “Гудиър”), семейство Пю от “Сън ойл” (Yeadon and Hawkins 2008, 129) както и други богати индустриалци. Генерал Смедли Бътлър, който е бил гласен за лидер, осуетява преврата и предотвратява Съединените щати да последват нацистка Германия и Съветския съюз по пътя към тоталитаризма и да станат “гарнизонни държави” (по концепцията на Харолд Ласуел от 1939 г.), в които политическата опозиция, законодателните органи и свободата на словото са премахнати, а дисидентите се изпращат в лагери за принудителен труд (Lasswell 2002, 146). План за унищожаване на либералната демокрация в интерес на финансовия капитал има от поне осем десетилетия.

Въпреки че Бизнес заговорът и нацистка Германия са победени, представители на Уолстрийт отново са зад набирането на бивши нацисти в САЩ след Втората световна война. Чрез създадения от тях през 1947 г. апарат за национална сигурност (по-специално чрез ЦРУ, което е в основата на транснационалната дълбока държава; Tunander 2016; Scott 2017), те продължават да смазват безмилостно съпротивата на работническата класа, използвайки методи, заимствани от нацистите, включително ескадрони на смъртта (Gill 2004, 85-6, 155, 255), изтезания (McCoy 2007), тероризъм под фалшив флаг (Ganser 2005; Davis 2018), биохимична война (Kaye 2018), подслушване на към политически опоненти (Klein 2007, 91; van der Pijl 2022, 58-9), и масови убийства на цивилни граждани (Valentine 2017). През ХХ в. тези методи са запазени предимно за населения на не-Западни държави, тъй щото да се улесни американският империализъм, под претекст за “студена война” със Съветския съюз (Ahmed 2012, 70).

Краят на Съветския съюз означава, че трябва да се намери нов враг, за да може парадигмата на национална сигурност да продължи да функционира, тоест да се убеди обществеността, че за справяне с предполагаема екзистенциална заплаха са необходими извънредни мерки, несъвместими с демокрацията и правовата държава. През 1991 г. Римският клуб предлага нов “общ враг, срещу когото можем да се обединим”. Това е “самото човечество” заради катастрофалното му влияние върху природните процеси (Кинг и Шнайдер 1991, 115). Но докато зелената програма – сама по себе си произхождаща от нацисткия екологизъм (Brüggemeier et al. 2005; Staudenmaier 2011) – се бори да набере сила, Картър и др. (1998, 81) предвиждат “трансформиращо събитие”, което “подобно на Пърл Харбър [… ] ще раздели нашето минало и бъдеще на ‚преди‘ и ‚след‘”, включващо “безпрецедентни в мирно време загуби на живот и имущество” и налагащо “драконовски мерки, ограничаващи гражданските свободи, позволяващи по-широко следене на гражданите, задържане на заподозрени и използване на смъртоносна сила”. По подобен начин Проектът за нов американски век (2000 г.) твърди, че възстановяването на американската отбрана ще бъде продължително дело, “ако няма някакво катастрофално и катализиращо събитие – като нов Пърл Харбър”. 11 септември е надлежно използван като претекст не само за империалистически войни в чужбина, но и за засилване на авторитаризма, като официалната версия за него представлява поредната голяма лъжа, която учените са безсилни да защитят (Hughes 2020).

Нарастващото социално напрежение на Запад след годините на “строги икономии” и нарастващите нива на неравенство в резултат на финансовата криза от 2008 г. са посрещнати с ескалация на броя на терористичните атаки (разгледани по-долу), целящи да наложат отново дисциплина на населението между 2015 и 2017 г., особено във Франция (van der Pijl 2022, 63-4). Но когато през 2018-19 г. протестите по света започват да придобиват социално-прогресивна форма, която не е лесно асимилирана от “популистките” движения, става ясно, че е необходима нова парадигма на социален контрол (van der Pijl 2022, 54-58). Ковид-19 предоставя претекст за създаването на тази нова парадигма. Както пише Агамбен,

“Ако силите, които управляват света, са решили да използват тази пандемия – и е без значение дали е истинска или симулирана – като претекст да променят отгоре до долу парадигмите на своето управление, това означава, че тези модели са били в прогресивен, неизбежен упадък и следователно в очите на тези сили вече не са подходящи за целта.”

(Agamben 2021, 7)

В момента сме в разгара на опит за промяна на парадигмата. Либералната демокрация, отдавна изчерпана от “войната срещу тероризма”, вече е завършена, а нейният замислен наследник е технокрацията – тоталитарна система за контрол, основана на научна диктатура (Wood 2018). Ако бъде успешно приложена, технокрацията ще бъде по-лоша от всичко, предвидено от Хитлер или Сталин, тъй като се свежда до цифрово поробване на човечеството чрез биометрични нанотехнологии, постоянно следене като част от “интернета на телата”, цифрови валути на централните банки и система за социален кредит в китайски стил (Davis 2022; Broudy and Kyrie 2021; Wood 2019). Такова развитие би било потенциално необратимо. И то би дошло по същия начин, по който рухва Ваймарската република – с подкрепата и поддръжката на Уолстрийт.

УОЛСТРИЙТ И ВЪЗХОДЪТ НА ХИТЛЕР

Нацистите никога нямаше да дойдат на власт, да изградят своята индустрия или да започнат война, ако не беше подкрепата на Уолстрийт. Сътън (Sutton 2016 г.) документира финансовата следа, свързваща Уолстрийт с възхода на Хитлер, още от спонсорирания от Джей Пи Морган план “Доус” от 1924 г., привидно предназначен да помогне на Германия с репарационните плащания. Заемите, отпуснати на Германия в рамките на Плана Доус, са използвани за “създаване и консолидиране на гигантските химически и стоманодобивни концерни на И.Г. Фарбен (I.G. Farben) и Ферайнихте Щалверке (Vereinigte Stahlwerke)” – картели, които не само спонсорират Хитлер, но и организират военни учения през 1935-1966 г. и доставят ключови военни материали, използвани през Втората световна война като синтетичен бензин, 95% от експлозивите и газът Циклон Б (Sutton 2016, 23-4, 31). Приблизително 75% от тези заемни средства идват само от три американски инвестиционни банки: „Дилън, Рийд и Ко.“ (Dillon, Read Co.); „Харис, Форбс и Ко.“ (Harris, Forbes & Co.); и „Нешънъл Сити Къмпани“ (National City Company), които на свой ред прибират по-голямата част от печалбите (Sutton 2016, 29).

Именно инвестиционните банкери от Уолстрийт и Хенри Форд – а не “огромната част от независимите американски индустриалци” – дават възможност за изграждане на нацистката индустрия:

“Дженерал Мотърс”, “Форд”, “Дженерал Електрик”, “Дюпон” и още няколко американски компании, участвали в развитието на нацистка Германия, бяха – с изключение на “Форд Мотор Къмпани” – контролирани от елита на Уолстрийт – фирмата “Джей Пи Морган”, банката “Рокфелер Чейс” и в по-малка степен банката “Варбург Манхатън”.

(SUTTON 2016, 31, 59)

Например двата най-големи производителя на танкове в нацистка Германия – „Опел“ и „Форд“ – са дъщерни дружества на американски компании, контролирани съответно от „Джей Пи Морган“ и „Форд“. В рамките на тази структура „Дюпон“ също спонсорира прохитлеристки групи в Съединените щати (Yeadon and Hawkins 2008, 129).

Хенри Форд финансира Хитлер от началото на 20-те години на миналия век и Хитлер дословно използва части от книгата на Форд “Международният евреин” в “Моята борба”. През 1938 г. Хитлер награждава Форд с Големия кръст на германския орел – нацистко отличие за изтъкнати чужденци – и държи портрет на Форд на видно място в кабинета си (Sutton 2016, 92-93). По време на Втората световна война „Форд“ произвежда автомобили за американската армия и Вермахта, като печели и от двете страни. Заводите на „Форд А.Г.“, подобно на тези на германската „Дженерал Електрик“, не са били обект на бомбардировки по време на Втората световна война, която очевидно е била твърде печеливша, за да бъде доведена до преждевременен край.

Известни германски индустриалци и финансисти, примамени от обещанието на Хитлер да унищожи профсъюзите и политическата левица, тайно финансират нацистката партия, например Алфред Круп, Гюнтер Кванд, Хуго Стинес, Фриц Тисен, Алберт Вьоглер и Курт Барон фон Шрьодер. Тези индустриалци са били “предимно директори на картели с американски асоциации, собственост, участие или някаква форма на дъщерна връзка” (Sutton 2016, 101). Например, докато „Немското електрическо дружество“ (AEG) и „Осрам“ (с Джерард Суоп и Оуен Д. Йънг, заемащи влиятелни позиции и в двете) финансират Хитлер, „Сименс“, която е без американски директори, не го прави (Sutton 2016, 59).

Комитетът Маккормак-Дикщайн (1934/35 г.) установява, че корабната компания „Хамбург–Америка“, собственост на У. Аверел Хариман, е осигурила безплатен превоз до Германия на американски журналисти, които са искали да пишат положително за идването на Хитлер на власт, като на обратния курс са карали в САЩ симпатизанти на фашизма. Президент на „У. А. Хариман и Ко.“ е Джордж Хърбърт Уокър, чийто зет Прескот Буш (баща и дядо на съответно Джордж Х. У. Буш и Джордж У. Буш) е член на борда на директорите. Буш е и директор (и някогашен вицепрезидент) на „Юнион Банкинг“, създадена през 1924 г. като дъщерно дружество на „У. А. Хариман и Ко.“, чиито активи са конфискувани от правителството на САЩ през 1942 г. съгласно Закона за търговия с врага от 1917 г. Буш, член на същия таен орден като Хариман (тайният ордер „Череп и кости“, Skull and Bones), също е бил партньор в „Братя Браун и Хариман“ (създадена през 1931 г.), която действа като американска база на подкрепящия Хитлер индустриалец Фриц Тисен. Семейство Хариман също така тясно свързани с видните нацисти Кувенховен и Грьонингер, както и с нацистката подставена банка Bank voor Handel en Scheepvaart (Sutton 2016, 107).

Адвокатската кантора “Съливан и Кромуел” също е друг ключов играч. Тя първоначално консултира Джей Пи Морган при създаването на „Едисон Дженерал Електрик“ през 1882 г. Измисля концепцията за холдингова компания, за да избегне антитръстовите закони и има “широки бизнес отношения с много германски компании и банки, които са подкрепяли Третия райх” (Тренто 2001, 25). Журналистът Дрю Пиърсън изброява германските клиенти на фирмата, които са предоставили парични средства на нацистите. Той описва Джон Фостър Дълес (негов партньор във фирмата е брат му Алън Дълес, който после става директор на ЦРУ) като опора на “банковите кръгове, които спасяват Адолф Хитлер от финансов крах и създават неговата нацистка партия” (цитирано в Kinzer 2014, 51). „Съливан и Кромуел“ пускат на пазара първите американски облигации, емитирани от „Круп А.Г.“ , разширяват обхвата на „И.Г. Фарбен“ като част от международен картел за никел и помагат за блокирането на канадските ограничения върху износа на стомана от германските производители на оръжие (Kinzer 2014, 51).

„Стандарт Ойл“, контролирана от фамилията Рокфелер, разработва съвместно с „И.Г. Фарбен“ процеса на хидрогениране, необходим за производството на синтетичен бензин за Вермахта. „Стандарт Ойл“ също така доставя етилово олово и синтетичен каучук. По преценка на Сътън “Стандарт Ойл” в продължение на повече от десетилетие „подпомага нацистката военна машина, като същевременно отказва да помогне на Съединените щати“, а без тази помощ „Вермахтът не би могъл да започне война през 1939 г.“ (Сътън 2016, 75). Банката „Рокфелер Чейс“ е обвинена в сътрудничество с нацистите по време на Втората световна война (Sutton 2016, 149).

Тази сложна мрежа от финансови и бизнес взаимовръзки доказва по безспорен начин, че управляващата класа в САЩ е била дълбоко съпричастна към Хитлер, създаването и възхода на националсоциализма.

ПРОВАЛИТЕ НА ДЕНАЦИФИКАЦИЯТА

След Втората световна война Уолстрийт контролира назначаването на служители, отговорни за денацификацията и управлението на Федерална република Германия (Sutton 2016, 160). В Контролния съвет за Германия, оглавяван от генерал Луциус Клей, влизат Луис Дъглас, директор на контролираната от Морган компания „Дженеръл Моторс“, и Уилиам Дрейпър, партньор в „Дилън, Рийд и Ко.“ (Sutton 2016, 158). Въпреки това, докато се провежда Нюрнбергският процес, много висши нацисти и поддържащите ги индустриалци успяват да избегнат правосъдието. Нещо повече, дори на тези, които са признати за виновни, като Алфред Круп и Фридрих Флик, е позволено да се върнат на старите си позиции в началото на 50-те години на ХХ век. Нито един американец не е съден, въпреки ролята на Уолстрийт и Форд в улесняването на възхода на Хитлер, изграждането на нацистката индустрия, улесняването и удължаването на войната. Сътън язвително разсъждава, че истинската цел на това правосъдие на победителя е била „да се отклони вниманието от участието на САЩ в идването на Хитлер на власт“ (2016, 48).

Банката за международни разплащания (БМР), която продължава да работи по време на Втората световна война и свободно приема злато от нацистката Райхсбанка въпреки съмнителния му произход. Нейният борд на директорите включва директора на „И.Г. Фарбен“ Херман Шмиц, “акушерката на нацизма” Курт Барон фон Шрьодер, Емил Пул, който отговаря за обработката на златото, заграбено от устите на жертвите на концентрационните лагери, и Валтер Функ, наричан на Нюрнбергския процес “банкерът на златните зъби”. И четиримата са осъдени за престъпления срещу човечеството. Въпреки че на конференцията в Бретън Уудс през 1944 г. се препоръчва БМР да бъде ликвидирана във “възможно най-кратък срок”, това не се случва и препоръката е отменена през 1948 г. По този начин на БМР е позволено да оцелее въпреки съучастието си в престъпленията на Третия райх и работи до днес-днешен, разширявайки своята власт постоянно.

Някои бивши нацисти заемат много влиятелни позиции:

• Бернхард, принцът на Нидерландия, който служи в СС преди да се присъедини към „И.Г. Фарбен“, е съосновател на Билдербергската група през 1954 г.
• Валтер Халщайн, който служи като първи лейтенант в нацистката армия и чието име е предложено от Франкфуртския университет през 1944 г. като потенциален офицер за националсоциалистическо ръководство (натоварен с преподаването на нацистката идеология на войниците), е назначен за първия председател на Комисията на Европейската Икономическа Общност, предшественика на Европейския Съюз (1958-1967 г.)
• Адолф Хойзингер, някогашен началник на Генералния щаб на армията на Хитлер, става генерален инспектор на Бундесвера (1957-1961 г.) и председател на Военния комитет на НАТО (1961-1964 г.).
• Курт Кизингер става канцлер на Западна Германия (1967-1971 г.) и участва в Билдерберг конференцията през 1957 г. и по-късно. Той има тесни връзки с нацисткия външен министър Йоахим фон Рибентроп, министъра на пропагандата Йозеф Гьобелс и Франц Шест, който ръководи отрядите на смъртта на СС в Източна Европа.
• Курт Валдхайм, бивш офицер от разузнаването в нацисткия Вермахт, става генерален секретар на ООН (1972-1981 г.) и президент на Австрия (1986-1992 г.).

Навсякъде, където става въпрос за глобално управление, денацификацията изглежда неуместна и систематично е избягвана.

НАБИРАНЕ НА БИВШИ НАЦИСТИ И СЛУЖИТЕЛИ НА ПОДРАЗДЕЛЕНИЕ 731

Не само че много от отговорните за Втората световна война не са съдени, но след войната Съединените щати активно набират над 1600 бивши нацистки учени, инженери и техници в рамките на операция КЛАМЕР (1945-1959 г.) – западния еквивалент на операция „Осоавиахим“. Сред привлечените са:

• учени по ядрена физика
• ракетни експерти, в това число създателя на крилатите ракети „Фау-1“ и „Фау-2“ Вернер фон Браун (бивш член на СС, по-късно назначен за директор на Центъра за космически полети “Маршал” на НАСА през 1960 г.), Георг Рикхей, Валтер Дорнбергер и Артур Рудолф (член на Нацистката партия, по-късно създател на ракетите „Сатурн 5“)
• лекари, провеждали медицински експерименти използвайки нервнопаралитичния газ зарин и психотропното вещество мескалин върху хора в концентрационния лагер Дахау (Gross 2019).

Изобретателят на газа зарин Ото Амброс, който, след като е признат за виновен за масови убийства на Нюрнбергския процес, получава помилване от бившия адвокат на Уолстрийт и върховен комисар на САЩ в Германия Джон Дж. МакКлой (Jacobsen 2014, 337). МакКлой помилва и индустриалеца Фридрих Флик, осъден в Нюрнберг по обвинения в робски труд, който впоследствие става най-богатият човек във Федерална република Германия. МакКлой дори се опитва да смекчи присъдата на близкия съюзник на Хитлер Алберт Шпеер. КЛАМЕР е одобрен от Централния комитет на началник-щабовете на 6 юли 1945 г., без президентът Труман да знае за него; минава повече от година, преди президентът да даде официалното си одобрение.

Същевременно над 100 бивши офицери от Гестапо и СС са вербувани от ЦРУ чрез бившия шеф на нацисткото разузнаване Райнхард Гелен в рамките на организацията “Гелен”, която през 1956 г. се превръща във Федералната разузнавателна служба в Германия. Сред имената са Алоис Брунер, изпратил над 100 000 евреи в гета и концентрационни лагери, Франц Алфред Сикс, ръководил отряд на смъртта в Съветския съюз, Емил Аугсбург, планирал екзекуциите на евреи от СС в окупирана Полша, Карл Зилбербауер, заловил Ане Франк, Клаус Барби, така нареченият “касапин от Лион”, Ото фон Болшвинг, работил с Адолф Айхман по планирането на Окончателното решение, и военнопрестъпникът Ото Скорцени.

Подразделение 731 на японската императорска армия извършва смъртоносни експерименти с хора по време на Втората китайско-японска война, без да остави оцелели. Тези експерименти включват вивисекция, инжектиране на жертви и затворници с венерически болести, бубонна чума, холера, дребна шарка и ботулизъм, използване на живи човешки мишени за тестване на гранати и огнехвъргачки, токови удари, инжектиране с животинска кръв, излагане на смъртоносни нива на рентгенова радиация, изнасилване и принудителна бременност. Подразделение 731 разработва и методи за биологична война, включително пускане на заразени с чума бълхи над Китай, заразяване на кладенци с коремен тиф и паратиф. Военнопрестъпниците от Отряд 731 получават таен имунитет от Съединените щати в замяна на своя „опит“. Тази амнистия, разкрита за първи път от Джон Пауъл в статия в Бюлетина на ядрените учени от 1981 г., е официално призната от правителството на САЩ едва през 1999 г., а съответната документация е публикувана едва през 2017 г. (вж. Kaye 2017). Всички последващи изследвания на САЩ в областта на биологичното оръжие трябва да се разглеждат в този контекст (van der Pijl 2022, гл. 5).

УОЛСТРИЙТ, КЕНЪН И РАЖДАНЕТО НА ДЪРЖАВАТА НА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ НА САЩ

През юли 1947 г. президентът Труман подписва Закона за националната сигурност, чиято цел е да подобри координацията между военните и разузнавателни служби. Той предвижда, наред с други неща, създаването на Национално военно учреждение, оглавявано от министъра на отбраната, Съвет за национална сигурност (СНС) и Централно разузнавателно управление (ЦРУ). Последното трябва да замени Службата за стратегически услуги (ССУ) (OSS, 1942-1945 г.), еквивалент на MI6 по време на войната. Това е идея на Алън Дълес, който сформира консултативна група от шестима души, петима от които (включително Уилям Х. Джаксън и Франк Уиснър) са инвестиционни банкери или адвокати от Уолстрийт (Scott 2017, 14). Проектът за Закона за националната сигурност е предоставен от Фердинанд Еберщадт. Той е някогашен вицепрезидент на Съвета за военно производство и бивш инвестиционен банкер от „Дилън, Рийд и Ко“., както и дългогодишният му сътрудник Джеймс Форестал През септември 1947 г. Форестал е назначен за първия министър на отбраната на САЩ. За създаването на ЦРУ лобират бившите адвокати от Уолстрийт и директори на ССУ Уилям Донован и Алън Дълес (който по-късно ръководи ЦРУ). Според бъдещия изпълнителен директор на ЦРУ А. Б. “Бъзи” Кронгард „ССУ всъщност не е била нищо друго освен банкери и адвокати от Уолстрийт“ (Ahmed 2012, 65).

На първото си заседание през декември 1947 г. Съвета за национална сигурност одобрява създаването на звено под прикритие – Група за специални процедури, която започва да функционира през март 1948 г. под ръководството на Франк Уиснър, “който има безпрецедентна власт благодарение на позицията си в нюйоркските правни и финансови среди” (Ahmed 2012, 65). Преди войната Уиснър е работил в “Картър, Ледярд и Милбърн”, старата адвокатска кантора на Франклин Рузвелт. Уиснър е архитектът на програмата “Блъдстоун”, чрез която “десетки лидери на нацистки организации, смятани за полезни за политическа война в Източна Европа [включително саботажи и убийства], влизат в Съединените щати” (Simpson 2014, 100). Вървейки срещу доктрината на Труман за “свободни институции, представително правителство [и] свободни избори” (според обръщението на Труман към Конгреса от 12 март 1947 г.), първото действие на Групата за специални процедури е да подмени изборите в Италия през април 1948 г.

В рамките на промените в националната сигурност през 1947 г. Джордж Кенан е назначен по препоръка на Форестал за първи директор на отдела за планиране на политиката, т.е. за ръководител на вътрешния мозъчен тръст на Държавния департамент – Щаба за планиране на политиката. През 1938 г. Кенън предлага авторитарна форма на управление в Съединените щати, като призовава да се отнеме избирателното право на “шантавите” и “невежи” жени, имигрантите и негрите (Miscamble 1993, 17; Costigliola 1997, 128). Изказвайки възхищението си от австрийския фашистки режим на Шушниг, той твърди, че “ако злонамереният деспотизъм има по-големи възможности за зло от демокрацията, то доброжелателният деспотизъм има по-големи възможности за добро” (цит. по Botts 2006, 844). След края на войната документът от 1938 г. е изваден от документите му в ръкописната библиотека “Seeley G. Mudd” в Принстън. През 1947-8 г. Кенън е архитект на обратния курс в Япония, като запазва заибацу идеологията (зайбацу, буквално „финансова клика“, е японски термин, отнасящ се за промишлени и финансови, вертикално интегрирани бизнес конгломерати в Японската империя, чието влияние и размер им придават контрол над значителни части от японската икономика от периода Мейджи до края на Втората световна война) и “възстановява предвоенната политическа класа с нейните първокласни военнопрестъпници, нещо невъзможно в Германия”, а американската окупация, отбелязва той, може “да се откаже от брътвежите си за демократизация на японското общество” (Anderson 2017, 60). Кенън твърди, че “предпочита да остане в неведение” за нацистките военни престъпления; вместо да прочиства нацистите от следвоенните германски правителства, той твърди, че би било по-добре да държи “настоящата управляваща класа на Германия […] стриктно да изпълнява задачата си и да ѝ предадем уроците, които искаме да научи” (Simpson 2014, 88-9). Кенан лично се застъпва Густав Хилгер да получи разрешение за високо ниво достъп до информация. Хилгер е служил в личния секретариат на нацисткия външен министър фон Рибентроп и е изиграл значителна роля в Холокоста (Simpson 2014, 116). В Латинска Америка Кенан се застъпва за “сурови репресии”, въпреки че това “не би издържало теста на американските концепции за демократични процедури” (цит. по Anderson 2017, 86).

Макар че публично се застъпва за “сдържането”, Кенан е автор на важен меморандум от 4 май 1948 г., в който се предлага Държавният департамент да създаде дирекция за политически военни операции, способна да съперничи на тези на Великобритания и Съветския съюз (Кенан 1948). Такива операции могат да бъдат явни, включващи политически съюзи, икономически мерки като плана “Маршал” и пропаганда. Те могат да бъдат и тайни, включващи “тайна подкрепа на “приятелски” чуждестранни елементи, “черна” психологическа война и дори насърчаване на нелегална съпротива във враждебни държави” (Kennan 1948). Всички тайни операции, препоръчва Кенан, трябва да се провеждат под прикритието на Съвета за национална сигурност, а отчет да се дава само на държавния секретар.

Директива 10/2 на СНС (18 юни 1948 г.) предвижда създаването на Бюро за специални проекти в рамките на ЦРУ с правомощия да извършва тайни дейности, свързани с пропаганда, икономическа война; превантивни действия, включително саботаж, борба със саботаж, разрушаване и евакуация; подривна дейност срещу враждебни държави, включително подпомагане на нелегални съпротивителни движения, партизани и бежански освободителни групи, както и подкрепа на местни антикомунистически елементи в застрашените страни от свободния свят.

Въпреки че в Директива на Съвета за национална сигурност 10/2 се посочва, че тайните операции “не включват въоръжен конфликт с признати военни сили, шпионаж, контрашпионаж, прикритие и измама при военни операции”, Кенан и Чарлз Тайър тайно настояват за възстановяването на Власовската армия, антикомунистическа емигрантска кампания, създадена от СС за използване срещу СССР, която би могла да работи съвместно с американски военни специалисти като част от нова школа за обучение по антикомунистическа партизанска война (Simpson 2014, 8) – не по-различна от основаната през 1946 г. Американска школа.

Службата за специални проекти (Office of Special Projects) заменя Групата за специални процедури (Special Procedures Group), като наследява нейните ресурси, и е преименувана на Служба за политическа координация (Office of Political Coordination), за да отклони вниманието от тайните си дейности, преди да започне да функционира през септември 1948 г. То е оглавено от Уиснър, вторият избор на Кенан след Алън Дълес, който отказва поста погрешното очаквайки да стане директор на ЦРУ след победата на републиканците на изборите през 1948 г.

ДВОЙНАТА/ДЪЛБОКАТА ДЪРЖАВА

Горепосочената генеалогия на азбучните агенции, в която червената нишка е Кенан, очертава появата на това, което Ханс Моргентау в едно свое изследване от 1955 г. нарича “двойна държава” (Morgenthau 1962). В разгара на Втория червен страх, Моргентау е загрижен, че някои служители в Държавния департамент вече не се отчитат пред държавния секретар и президента, а директно пред сенатор Маккарти. Противоречейки на по-късния неореалистичен стереотип за държавата като единен рационален актьор, Моргентау изтъква, че в Съединените щати действат както “обикновена държавна йерархия”, така и “йерархия на сигурността”. Докато обикновената държавна йерархия е видима и се подчинява на върховенството на закона, йерархията на сигурността е невидима и де факто “наблюдава и контролира първата”, като упражнява право на вето върху нея чрез възможността да налага извънредни мерки в името на сигурността (Tunander 2016, 171, 186).

Йерархията на сигурността може да се разглежда като външно насочен аспект на “невидимото правителство”, идентифицирано от множество автори по-рано. Сред тях са Прогресивната партия в нейната платформа от 1912 г.; статията на кмета на Ню Йорк Джон Хайлан “Невидимото правителство” от 1922 г., която сочи с пръст “олигархията на големия бизнес”, оглавявана от “интересите на Рокфелер-Стандард Ойл, някои мощни индустриални магнати и малка група банкови къщи [… ]” (Hylan 1922, 659-61, 714-16); и твърдението на Едуардс Бернайс, че тези, които упражняват “съзнателно и интелигентно манипулиране на организираните навици и мнения на масите […], манипулират този невидим механизъм на обществото, представляват невидимо правителство, което е истинската управляваща сила в нашата страна (Bernays 1928, 1).

Това невидимото правителство и йерархията на сигурността формират “нов дълбок държавен апарат” – понякога наричан дълбока държава (Scott 2017) – чрез който частните субекти “използват държавата, за да упражняват криминално политическо насилие, необходимо за поддържане и разширяване на [капиталистическото] натрупване” (Ahmed 2012, 63). Дълбоката държава се свежда до конспирация на високо равнище между ключови елементи на Уолстрийт, разузнавателните и други правителствени агенции, военно-промишления комплекс, полицията, мултинационалните корпорации, мозъчните тръстове, фондациите, медиите и академичните среди. Независимо от това кое правителство номинално управлява, дълбоката държава подкопава демокрацията и върховенството на закона, за да се увери, че програмите на управляващата класа се развиват необезпокоявани. Въпреки че между различните групи и институции на дълбоката държава има напрежение и борба за власт, в крайна сметка тези различни класови фракции са склонни да се обединяват около определени основни парадигми за контрол и политики за взаимна класова изгода. Дълбоката държава прави най-значимите си намеси под формата на “дълбоки събития”, т.е. събития, които дълбоко променят траекторията на политиката и обществото, но чийто произход е неясен, например убийството на Кенеди, 11 септември и Ковид-19 (вж. Scott 2017, Ch. 9).

ТРАНСНАЦИОНАЛИЗАЦИЯТА НА ДЪЛБОКАТА ДЪРЖАВА

Появата на Съединените щати като доминираща империалистическа сила след 1945 г. води до създаването на “доминирана от САЩ транснационална дълбока система, която преобразява и продължава да се опитва да манипулира траекториите на местната и регионалната политика” (Ahmed 2012, 63). Скот (2017, 30) посочва появата на “наднационална дълбока държава”.

Това започва със системата за радиоелектронно разузнаване и наблюдение “Пет очи” (Five Eyes). Споразумението между Обединеното кралство и САЩ от 1946 г. (основано на сътрудничеството в областта на разузнаването, датиращо от Атлантическата харта от 1941 г.) е разширено, за да включи Канада (1948 г.), Норвегия (1952 г.) и Дания (1954 г.), както и Западна Германия, Австралия и Нова Зеландия (1955 г.) (Norton-Taylor 2010). По този начин етикетът “Пет очи”, който предполага Съединените щати плюс водещите страни от Британската общност, всъщност е подвеждащ, независимо от официалната декларация на САЩ-Великобритания през 1955 г: “Понастоящем само Канада, Австралия и Нова Зеландия ще бъдат считани за страни от Британската общност, сътрудничещи на САЩ и Великобритания” (Norton-Taylor 2010). Транснационалната система за наблюдение вече е интегрирала няколко западноевропейски партньора и се ръководи от САЩ, а Обединеното кралство е младши партньор. С течение на времето тя представлява “важна структура за подкрепа на атлантическата управляваща класа, която работи в тясно сътрудничество със службите на васални държави като Германия и Франция, Южна Корея и Япония, както и със съюзника Израел” (van der Pijl 2022, 73).

В дълбоката система действат две нива на власт – едното видимо, другото скрито, основано на “разделението между йерархията на националната държава (Гросраум) и йерархията на сигурността на защитаващата власт (Райх)” (Tunander 2016, 186). Гросраум (Grossraum) е понятие, което се среща в трудовете на нацисткия юрист Карл Шмит и се превежда като “голяма зона” или „голямо пространство“ – концепция, заемаща централно място в документите на Съвета за международни отношения за планиране на следвоенния международен ред от 1944 г., изразяваща се като “основен регион, който винаги може да бъде разширен, за да включи повече държави” (Shoup and Minter 1977, 138). В този следвоенен ред,

“Разузнавателните служби и силите за сигурност на САЩ винаги ще присъстват в местните държави, за да гарантират сигурността на Гросраум. С други думи, йерархията на сигурността на САЩ ще се намесва при “необходимост” като сила с право на вето или “извънредна сила”, или дори суверен. Тя би могла да се намеси, за да повлияе на йерархията на националните държави или с операции, способни да манипулират политиките на тази йерархия или в крайна сметка като замени нейните лидери.”

(Tunander 2016, 186)

Според Тунандер тази двойна структура присъства във всички държави от НАТО, което показва, че НАТО е не само формален съюз на суверенни държави, но и нещо като неформална американска “супердържава“ (2016, 185).

Доказателствата за съществуването на транснационална дълбока държава се появяват бавно в исторически план, именно защото целта е тази система да остане скрита. Въпреки това тя е нагледно разкрита през 1990 г., когато се появяват разкрития, че италианската агенция за военно разузнаване SIFAR от края на 40-те години на миналия век си е сътрудничила с ЦРУ за създаването на тайна армия в Италия с кодово име “Гладио” (итал. “меч”). Според Дейвис (Davis 2018) не е ясно дали някоя друга организация освен ЦРУ или MI6 е могла да разреши операциите „Гладио“. Привидно координирана от НАТО, тайната армия „Гладио“ е част от тайна международна мрежа, теоретично предназначена да оказва съпротива в случай на съветска инвазия в Западна Европа (Ganser 2005, 88). Подобни идеи не са нови: нацистката операция “Верволф” (1944 г.) има за цел да създаде съпротивителни клетки, които да действат зад вражеските линии, докато съюзниците напредват през Райха (Biddiscombe 1998). Всеки италиански министър-председател е знаел за операция “Гладио”, а един от тях, Франческо Косига (1978-1979 г.), дори заявява, че се “гордее с факта, че сме запазили тайната в продължение на 45 години” (цит. по Ganser 2005, 88).

В меморандум от 4 май 1948 г. Кенън предлага създаването на дирекция за политически военни операции към Държавния департамент и препоръчва четири конкретни политики, една от които остава засекретена и до днес (Kennan 1948). Възможно ли е засекретената политика да се отнася до армиите, които остават в тила? Самият Кенан по-късно ще признае собствената си роля в създаването на “тайни отбранителни операции” в края на 40-те години (1985, 214). Според Ахмед (2012, 67) тиловите тайни армии са създадени чрез тясно сътрудничество между Службата за политическа координация (създадена по инициатива на Кенън) и отдела за специални операции на MI6 по нареждане на Белия дом.

С течение на времето целта на армиите на “Гладио” се променя. След бунтовете на работническата класа в Източна Германия (1953 г.) и Унгария (1956 г.) в четвъртата си лекция в Рейт (1957 г.) Кенън заявява, че основната опасност, която представлява СССР, всъщност не е военно нахлуване в Западна Европа, а по-скоро политическа подривна дейност отвътре, извършвана от местни комунистически организации, ръководени от Кремъл (Kennan 1957). Тази тема е отразена и в доклад на италианските въоръжени сили от 1959 г., според който опасността не произтича от съветската военна инвазия, а по-скоро от местни комунистически групи (Davis 2018). Кенън препоръчва “паравоенните сили” да бъдат разположени като “ядро на гражданско съпротивително движение на всяка територия, която може да бъде завладяна от врага”. “Врагът” тук обаче всъщност не означава съветския комунизъм. Врагът е работническата класа, която живее в заблуждението, че всъщност се води борба със Съветския съюз. Както пише ван дер Пийл (2020): “Тези тайни армии трябваше да бъдат държани в резерв поне докато капиталистическата управляваща класа не станеше достатъчно силна, за да смаже всяка съпротива на работническа класа”.

През същата 1957 г. оперативното командване на “Гладио” е прехвърлено от Комитета за тайно планиране на НАТО към Съюзния комитет за тайно планиране, който се контролира от Върховния съюзен командващ на САЩ в Европа, който докладва директно на Пентагона (Davis 2018). През 1963 г. командният пост е зает от генерал Лаймън Лемницър. През 1962 г. той одобрява операция “Нортуудс” – план за поредица от атентати под фалшив флаг, за които да бъде обвинена Куба с цел да се провокира война. Въпреки че НАТО многократно е отказвала искания за достъп до информацията по темата, може да се твърди, че в този период (1957-1963 г.) операция “Гладио” се превръща от предполагаема отбранителна военна операция в случай на съветска окупация в настъпателна операция срещу работническата класа, включваща тероризъм под фалшив флаг.

След 1968 г. програмата “Гладио” се превръща във фактически проводник на спонсориран от държавата тероризъм, като извършва множество терористични актове, за които обвинява “Червените бригади”. Такива са отвличането и убийството на бившия министър-председател Алдо Моро и петима негови служители през 1978 г., както и бомбения атентат на железопътната гара “Болоня Чентрале” през 1980 г., при който загиват 85 души, а над 200 са ранени. Тероризмът под фалшив флаг, използван за уличаване на комунисти, е метод използван назад през времето чак до нацисткото подпалване на купола на Райхстага през 1933 г. (Hett 2014; Sutton 2016, 118-19).

Винченцо Винчигера, неофашист, осъден за убийството на трима италиански полицаи при взривяването на кола през 1972 г. с експлозив С4, взет от склад за оръжие на “Гладио”, свидетелства по време на процеса си през 1984 г., че “е съществувала истинска жива структура, окултна и скрита, която е можела да дава стратегически насоки на безчинствата” (цит. по Ganser 2005, 88). Тази “тайна организация” е включвала “мрежа от комуникации, оръжия и експлозиви, както и хора, обучени да ги използват” (цит. по Ganser 2005, 88). Нейната структура, твърди Винчигера, “се намира в самата държава. В Италия съществува тайна сила, паралелна на въоръжените сили, съставена от цивилни и военни”, която е натоварена със задачата “да предотврати изместване наляво на политическия баланс в страната”. Това те правят с помощта на официалните разузнавателни служби, политическите и военните сили” (цит. по Ganser 2005, 88-9). По подобен начин бившият ръководител на италианското контраразузнаване, генерал Джанделио Малети, свидетелства по време на процеса срещу десни екстремисти, обвинени в участие в клането на миланския площад “Фонтана” през 1969 г.: “ЦРУ, следвайки директивите на своето правителство, е искало да създаде италиански национализъм, способен да спре това, което е смятало за плъзгане наляво, и за тази цел може би е използвало десния тероризъм” (цит. по Ganser 2005, 91).

В следния пасаж се разкрива основната логика това управление, цитат на Винчигера от показанията му през 1984 г.:

“Трябваше да атакуваш цивилни, хора, жени, деца, невинни хора, непознати, хора, далеч от всякаква политическа игра. Причината беше съвсем проста. Трябваше да принудят тези хора, италианската общественост, да се обърнат към държавата, за да поискат по-голяма сигурност. Точно това беше ролята на десницата в Италия. Тя се постави в услуга на държавата, като създаде стратегия, сполучливо наречена “Стратегия на напрежението”, тъй като трябваше да накара обикновените хора да приемат, че във всеки един момент в продължение на тридесет години, от 1960 г. до средата на 80-те години, може да бъде обявено извънредно положение. Така хората доброволно ще заменят част от свободата си за сигурността да могат да се разхождат по улиците, да се возят във влакове или да влизат в банка. Това е политическата логика зад всички бомбени атентати. Те остават ненаказани, защото държавата не може да осъди сама себе си.”

(cited in Davis 2018)

Същата логика на размяна на свобода срещу сигурност, основана на фалшив тероризъм, е очевидна във „войната срещу тероризма“, както и в изграждането на държавата на биосигурността под Ковид-19.

“Стратегията на напрежението”, при която повтарящите се терористични актове се използват, за да се наложи властта в атмосфера на терор, не се ограничава само до Италия. Напротив, “тайните армии са отговорни за вълни от терористични атаки в цяла Западна Европа, например в Италия, Испания, Германия, Франция, Турция, Гърция и другаде, за които официално са обвинени комунистите […]” (Ahmed 2012, 68). Например в Турция, използвайки „Полеви наръчник 31-15: Действия срещу асиметрични сили“ на Американската армия от 1961 г.: (Davis 2018). Неизбежното заключение за Дейвис е, че “западните разузнавателни агенции и служби за сигурност са участвали в организирането на ужасни престъпления, извършени срещу цивилни граждани в цяла Европа и извън нея”.

Най-забележителното в стратегията на напрежението е, че при нея има “най-много един или двама държавни служители, които действително знаят за съществуването на програмата” (Ahmed 2012, 68). Редовите политици и правителствени служители остават слепи и глухи, без оперативно командване, което свидетелства за “друга форма на управление, скрита както от обществеността, така и от мнозина в рамките на политическото статукво, която действа извън върховенството на закона, без демократичен надзор или контрол. Истинска дълбока държава.” (Davis 2018). Според Дейвис отговорните лица, “включително много отдадени нацисти и неофашисти, които на практика са формирали паралелно европейско правителство, са били в състояние да използват значителни държавни ресурси, без никакви ограничения, за да постигнат каквато цел сметнат за подходяща”. В същото време обществото, към което са насочени тези операции, също плаща за тях и последна научава за тях.

Можем само да гадаем до каква степен феноменът на серийните убийци от 70-те години на 20 век, както и увеличаването на броя на стрелбите в училища в САЩ, изпълняват подобна функция на “стратегия на напрежението”, ако приемем, че хората могат да бъдат програмирани да извършват такива отвратителни действия. Данните от проекта СИНЯПТИЦА (BLUEBIRD) на ЦРУ (започнат през април 1950 г., преименуван на проект АРТИШОК (ARTICHOKE) през август 1951 г.) показват, че е възможно жертвите да бъдат хипнотизирани, за да извършат несъзнателно убийства и да поставят бомби. Не е известно дали такива техники са били използвани в действителни тайни операции (Ross 2006, гл. 4). Подобни изследвания са провеждани в Проект 136 на МКУЛТРА (MKULTRA), започнат през август 1961 г. (Рос 2006, 66). Няма очевидна причина да се смята, че ЦРУ е прекратило програмата. Не и преди да усъвършенства техниките за създаване на манджурски кандидат. Манджурският кандидат е човек, на когото е промит мозъка (brainwashed) чрез специални хипнотични и сугестивни методи, тихи оръжия и психотропни вещества. За да се създаде роботизиран човек, както и програмиран убиец (манджурски кандидат) е необходимо да са изпълнени следните условия:

• Пълна изолация и промяна на възприятията (постигната чрез организиран психотерор)
• Унищожаване на духа, щастието на човек до довеждането му до пълно отчаяние (постигнати чрез организиран психотерор)
• Заличаване на личността му, егото и чувството за индивидуалност чрез заплахи и унижения (постигнати чрез организиран психотерор)
• Фрагментация на личността чрез измъчване (постигната с тихи оръжия)
• Възприемане на насилието като нормално чрез образи и примери (постигнато с тихи оръжия)
• Препрограмиране чрез хипноза, сугестия, сублиминални съобщения. (постигнато с тихи оръжия)

Манджурският кандидат в човек се задейства чрез споменаване на определени думи, а действията му са предопределени от спомените, свързани с тези думи. Той се използва за най-различни политически и военни цели, като например убийство на политически лидери като Джон Кенеди.

ПРЕОЦЕНКА НА “СТУДЕНАТА ВОЙНА”: ПАРТНЬОРСТВОТО МЕЖДУ САЩ И СССР

В светлината на нововъзникващите познания за транснационалната мрежа на дълбоката държава, работеща в полза на финансовия капитал, учените, занимаващи се със Студената война, трябва да преразгледат традиционните разкази за Студената война. По-специално изглежда важно да се постави въпросът дали “Студената война” – термин, измислен от Джордж Оруел (1945 г.) и драматизиран от Уолтър Липман (1987 г.) – не е нищо повече от обикновена пропаганда.

Джеймс Форестал, бившият банкер от „Дилън, Рийд и Ко“, в последствие министър на военноморските сили, получава “дългата телеграма” на Джордж Кенън от Москва в отговор на отказа на СССР да се присъедини към Световната банка и МВФ през февруари 1946 г. След това той разпространява телеграмата в официалните кръгове, откъдето тя изтича в списание „Тайм“ и става обект на статия на цяла страница, която включва някои внушителни картографски изображения, показващи как комунизмът се разпространява, за да „зарази“ други страни (McCauley 2016, 89). През декември 1946 г. Форестал кани Кенан да изготви друг документ, който е публикуван анонимно във „Форин афеърс“ през юли 1947 г. под заглавие “Източници на съветското поведение” и въвежда идеята за “сдържане”. Така се заражда образът на Съветския съюз като непримирим враг, екзистенциална заплаха (подобно на образът на нацистка Германия), “политическа сила, фанатично отдадена на убеждението, че със [САЩ] не може да има постоянен modus vivendi” (Kennan 1946, 14).

Пол Нитце, бивш вицепрезидент на “Дилън, Рийд и Ко”, женен за дъщерята на финансист от “Стандарт Ойл”, наследява Кенан като директор на щаба за планиране на политиката на Държавния департамент. Нитце има значителен принос за създаването на Директива 68 на Съвета за национална сигурност (1950 г.), в която мрачно се предупреждава за “замисъла на Кремъл за световно господство” и заплахата за “самата цивилизация” и се препоръчва “оттегляне” вместо “сдържане”. Директива 68 “не обяснява защо руснаците трябва да рискуват всичко с инвазия в Западна Европа, пренебрегва констатацията на ЦРУ, че руснаците нямат сили да окупират континента, да го задържат и силно надценява размера на съветския атомен арсенал” (Braithwaite 2018, 147). Тя обаче предоставя претекст за американския империализъм, т.е. “военната интервенция на САЩ по цялото земно кълбо (а не само в индустриалните му сърцевини) с цел поддържане на капиталистическите социални отношения, независимо дали са политически либерални или не” (Колас 2012, 42).

Нацистката идеология се основава на идеята за екзистенциална заплаха, олицетворена от разграничението приятел-враг на Карл Шмит. Нацистката концепция за народ, т. нар. народ (Volk), се конституира чрез това, което уж заплашва самото му съществуване (държави, изискващи репарационни плащания, международни банкери, евреи и т.н.). Подобна логика се прилага и за екзистенциалната заплаха, която Съветският съюз уж представлява за Съединените щати, а именно препоръката на сенатор Артър Ванденберг от 1947 г. “да се изплаши адски американският народ” (неговият племенник Хойт Ванденберг е директор на ЦРУ по това време), “броячът до деня на Страшния съд” (1947 г.), апокалиптичната реторика на Директива 68 на Съвета за национална сигурност (1950 г.), метафората за заразата на комунизма, филмът “Прикрий се” от 1952 г., използван за тероризиране на ученици, графичните описания на потенциалните последици от ядрена атака срещу Съединените щати в „Уол Стрийт Джърнал“ и „Рийдърс дайжест“, както описание на последиците от взривяване на ядрено оръжие с мощност 10 мегатона в Ню Йорк в книгата на Кисинджър (1957 г., гл. 3).

В действителност Съветският съюз не представлява нищо подобно на заплахата, рисувана от Нитце и неговите сътрудници от Уолстрийт. Още от самото начало болшевишката революция е инфилтрирана от интереси на Уолстрийт, много от които дори имат общ адрес (120 Бродуей), с например Клубът на банкерите, отделни директори на Банката на федералния резерв в Ню Йорк, Американската международна корпорация и първият болшевишки посланик в Съединените щати Лудвиг Мартенс (Sutton 2011, 127). От този момент нататък отношенията между САЩ и Русия са доминирани от “финансовите интереси на Морган и съюзниците му, особено на семейство Рокфелер”, с цел отваряне на нови пазари и поемане на контрол върху централно планираната икономика чрез финансиране на одобрени от държавата олигополи (Sutton 2011, 127).

През 20-те и 30-те години на ХХ век Съветският съюз “настойчиво ухажва Съединените щати”, подобно на флиртовете на царска Русия със Съединените щати между 1905 и 1912 г. (Williams 1992, 70). Уолстрийт подкрепя болшевишката революция не по някаква идеологическа причина, а защото е вижда възможност за отваряне на нови пазари за инвестиции (Sutton 2011). През 1922 г. Кенан публикува биография на бащата на Аверел Хариман. Следователно, когато пише “дългата телеграма” в качеството си на заместник-посланик на САЩ в Русия под управлението на Аверел Хариман, той трябва да е знаел, че Кремъл е поддържал тесни връзки със семейство Хариман в продължение на повече от две десетилетия с намерение да запази добрите отношения. Например, дори когато концесията на Хариманови за добив на манган в Съветския съюз е отнета в резултат на стремежа на Сталин да намали зависимостта от чуждестранни инвестиции, Москва се съгласява да изплати на Хариман 3,45 млн. долара от първоначалната инвестиция от 4 млн. долара плюс 7% годишна лихва както върху остатъка, така и върху допълнителен заем от 1 млн. долара между 1931 и 1943 г. Това споразумение се спазва стриктно дори в разгара на Втората световна война и води до значителна печалба за Хариман (Печанов 2003, 2). На свой ред Хариман е ключов архитект на подкрепата на САЩ за Съветския съюз по време на войната с цел отслабване на нацистка Германия.

През 1943 г. Сталин разпуска Коминтерна в знак на добра воля към западните съюзници, като по този начин “разпространява сред масите илюзията, че равенството и братството между народите са съвместими с оцеляването на главната империалистическа държава” (Claudin 1975, 30). През октомври 1944 г. прословутата “бележка с процентите” на Чърчил на Четвъртата московска конференция предлага значително влияние на Сталин в Източна Европа (90% в Румъния, 75% в България, 50% в Унгария и Югославия, но само 10% в Гърция). Сталин веднага се съгласява, като нанася отметка върху бележката и я предава обратно на Чърчил. Негласната договорка е, че Сталин няма да се намесва в следвоенното възстановяване на капитализма в Западна Европа в замяна на контрол над Източна Европа. През декември 1944 г. помощник-държавният секретар на САЩ Дийн Ачесън пише в меморандум от Гърция: “Народите на освободените страни [от нацистко управление] са най-взривоопасния материал в света. Те са буйни и неспокойни”; той предупреждава, че “възбудата и вълненията” могат да доведат до “сваляне на правителства” (Steil 2018, 18-19). И все пак, когато две години по-късно в Гърция настъпва комунистическият бунт, Сталин отказва да изпрати помощ, което води до разрива между Тито и Сталин през юни 1948 г.

Подобно на западащите европейски империи, Съветският съюз е силно зависим от финансовата подкрепа на САЩ след Втората световна война. Както обяснява Санчес-Сибони (2014, 295), “съветското ръководство не само приветства, но и преследва американския кредит” и наистина го очаква като морално право, след като страната е дала най-много жертви във войната. Посланикът на САЩ Хариман предлага на Москва 1 милиард долара кредити преди конференцията в Ялта през февруари 1945 г. – сума, която в крайна сметка е договорена през 1946 г., но едва след продължителен период на напрежение, последвал неуспешното настояване на Сталин за 6 милиарда долара (Sanchez-Sibony 2014, 296). Сталин ухажва Рузвелт в Ялта, като му отстъпва ролята на официален “домакин” на конференцията, организира пленарни заседания в американските помещения в двореца “Ливадия” и позволява на Рузвелт да заема централно място на груповите снимки. В Ялта, както и преди това в Техеран, Сталин предлага значителни търговски стимули за американските фирми, които сключват бизнес сделки със СССР; полагат се всички усилия за “купуване на самата система за финансов и търговски обмен, която може да гарантира бързото възстановяване на СССР” (Sanchez-Sibony 2014, 295-6). Това не са действията на империя, стремяща се към световно господство, а по-скоро на режим, който търси приспособяване към западния капитализъм.

Сталин и неговите наследници може би са приветствали присъствието на американските войски в Западна Германия след Втората световна война, защото то служи като “една от най-надеждните гаранции срещу германския реваншизъм” (Judt 2007, 243). Това би обяснило например защо Сталин приема по-голямо френско присъствие в окупацията на Германия, след като чува в Ялта, че Рузвелт ще ангажира американски войски в Европа само за две години – едва ли действието на фанатик, който мечтае да разруши беззащитна Европа (Sanchez-Sibony 2014, 295, n. 18). Сталин също не прави опит да оспори американското въздушно превъзходство по време на Корейската война, въпреки че е подписал планове за обединение на Корея с председателя Мао (Craig and Logevall 2012, 115).

“Студената война” никога не е била за “възпиране” на Съветския съюз; по-скоро е “обширна преходна програма за политическо-икономическо възстановяване на имперската система за подкопаване на деколонизацията и налагане на глобална капиталистическа дисциплина срещу антиимпериалистическата съпротива” (Ahmed 2012, 70). Междувременно Втората червена заплаха през 50-те години на 20. век, основана на предполагаемия комунизъм от петата колона в Съединените щати, се оказва стратегия за създаване на обществена истерия за увеличаване на социалния контрол. Доколкото комунистическите симпатизанти са пуснали корени в Съединените щати през 30-те години на 20. век, това е в резултат на “силата на международната финансова клика”, която подкрепя всички страни; Том Ламонт, например, партньор във фирмата на Морган, спонсорира “десетки крайно леви организации, включително самата комунистическа партия” (Quigley 1966, 687).

В “Гражданската война във Франция” (1871) Маркс описва как френската и германската управляваща класа, които току-що са били във война помежду си, оставят настрана различията си и обединяват усилията си, за да потушат Парижката комуна (Epp 2017). Нещо подобно се случва в отговор на въстанията на работническата класа през 50-те години на миналия век. Източногерманското въстание от 1953 г. не само е смазано от съветските танкове, но “за да се уверят, че то няма да се разпространи, западните сили на Англия, Франция и Съединените щати построяват стена от полицейска и военна мощ, за да попречат на работниците от Западен Берлин да маршируват, за да се присъединят към своите братя и сестри на Изток” (Glaberman and Faber 2002,  171-2). По същия начин, когато съветските танкове нахлуват в Унгария през 1956 г., за да смажат въстанието там, “администрацията на Айзенхауер шумно протестира срещу съветските действия, но не се намесва военно. Освобождението е разобличено като измама” (Уилфорд 2008, 49). Радио “Свободна Европа” и “Гласът на Америка” никога повече не призовават източноевропейците към бунт (Glaberman and Faber 2002, 173). Съветският съюз и Западът са обединени в решимостта си да държат международната работническа класа под контрол.

Същите американски капиталисти, които подкрепят нацистите, също са “готови да финансират и субсидират Съветския съюз, докато войната във Виетнам е в ход, знаейки, че Съветите снабдяват другата страна” (Sutton 2016, 19). „Форд“, например, строи първия модерен автомобилен завод в Съветския съюз през 30-те години на миналия век, също “произвежда камионите, използвани от северновиетнамците за пренасяне на оръжия и боеприпаси за използване срещу американци” (Sutton 2016, 90). Форд подкрепя и двете страни във войната във Виетнам в преследване на печалба, точно както е направил по време на Втората световна война. В “Национално самоубийство” Сътън (1972, 13) твърди: “100 000 американци, убити в Корея и Виетнам, бяха убити от нашата собствена технология” (Sutton 1972, 13). Например

“130-хилядната севернокорейска армия, която пресича границата с Южна Корея през юни 1950 г., която привидно е обучена и оборудвана от Съветския съюз, включва бригада от съветски танкове Т-34 с американски окачвания “Кристи”. Артилерийските трактори, които влачат оръдията, са директни копия на тракторите „Катерпилар“. Камионите са или от завода на Хенри Форд „Горки“, или от завода „ЗИЛ“. Севернокорейските военновъздушни сили разполагат със 180 самолета Як, построени в заводи с американско оборудване по програма заем-лизинг; тези Якове по-късно са заменени от МиГ-15, използващи руски копия на реактивни двигатели Ролс-Ройс, продадени на Съветския съюз през 1947 г.”

(Sutton 1972, 42)

Повтарящият се модел, във Виетнам, както и във Втората световна война, е, че загрижеността за печалба винаги предшества грижата за човешкия живот и националните лоялности не съществуват.

Самюъл Хънтингтън признава на кръгла маса през 1981 г., че Студената война е измислица, използвана за легитимиране на американския империализъм: “Може да се наложи да говорите в полза на интервенция в друга държава по такъв начин, че да създадете погрешното впечатление, че се борите срещу Съветския съюз. Това е, което Съединените щати правят още от времето на доктрината Труман” (Hoffmann et al. 1981, 14). Истинският водещ принцип на външната политика на САЩ според Ноам Чомски е “правото да доминираш”, макар че това “обикновено се прикрива в отбранителни термини: по време на годините на Студената война, рутинно чрез позоваване на “руската заплаха”, дори когато руснаците не се виждат никъде” (Chomsky 2012) . Лишена от нови идеи, “руската заплаха” продължава да се използва масово, дори и ако руската инвазия в Украйна през 2022 г. е провокирана от безмилостно разширяване на изток от НАТО (Mearsheimer 2015) .

РАЗУЗНАВАТЕЛНА ПРЕСТЪПНОСТ

Транснационалната дълбока държава – водената от Уолстрийт “йерархия на сигурността”, действаща над и отвъд демократичната политика – винаги е била готова да прибегне до всякакви средства, за да постигне целите си. Въпреки че са замесени много различни институции, включително други разузнавателни агенции, основният виновник несъмнено е ЦРУ, описано от Валентин като “престъпна конспирация от името на богати капиталисти”, “клон на организираната престъпност на правителството на САЩ” и “престъпна организация, която корумпира правителства и общества по целия свят и убива цивилни, които не са направили нищо лошо” (Валентин 2007, 31, 35, 39). Връзките между ЦРУ, мафията и транснационалния трафик на наркотици са добре известни (Scott 2004). Историята на външната политика на САЩ от раждането на ЦРУ е разказ за почти непрекъснати нарушения на международното право и военни престъпления, действащи под прикритието на пропаганда и психологическа война в името на “националната сигурност” и редица изключителни митове (Blum 2006; Чомски 2007; Хюз 2015).

Концепцията на Де Линт (2021, 210) за “престъпление на разузнаването” се отнася до престъпление, извършено от “тъмни актьори” в най-високите ешелони на властта, които тайно манипулират апаратите за национална сигурност, за да прокарат програми, с които облагодетелстват себе си, като, ако е необходимо, нанасят почти невъобразима вреда на другите. “Разузнавателно престъпление тип 2” се отнася конкретно до “актьори или активи, овластени или активирани от разузнавателни агенции” и се брои “сред най-ужасяващите и смъртоносни видове престъпления в най-новата съвременна история” (Lint 2021, 59). Такива престъпления могат в определени случаи да бъдат извършени в мащаб, който почти не се поддава на разбиране (“върхови престъпления”, като 9/11), но те остават “невидими” (поради пропагандата), ненаказани (защото извършителите стоят над закона) и недостатъчно анализирани от академичните среди (които са част от структурата на властта) (Lint 2021; cf. Hughes 2022b; Удуърт и Грифин 2022). Де Линт изброява редица разузнавателни престъпления извършени от ЦРУ, които са коствали милиони животи и са унищожили цели общества, от Индонезия и Виетнам през Чили и Гватемала до Руанда (2021, 59-60).

Многократно нарушавайки принципите на териториалната цялост и политическата независимост, залегнали в член 2.4 от Хартата на ООН (1945 г.), президентът Айзенхауер разрешава 104 тайни операции на четири континента за осем години, фокусирани главно върху постколониалните страни. Президентът Кенеди разрешава 163 тайни операции само за три години (McCoy 2015). Резултатите включват преврати срещу Мохамед Мосадък в Иран през 1953 г. (заради постъпки за национализиране на иранския петрол) и Джакобо Арбенц в Гватемала през 1954 г. (след лобиране от страна на „Юнайтед Фрут Къмпани“), убийството на Патрис Лумумба в Република Конго през 1961 г., фиаското в Залива на прасетата, последвано от операция “Мангуста” в Куба и вмешателство в изборите в Италия,  Филипините, Ливан, Южен Виетнам, Индонезия, Британска Гвиана, Япония, Непал, Лаос, Бразилия и Доминиканската република (Blum 2006, Ch. 18). Такива операции са използвани за принудително налагане на „отворени“ пазари и установяване на клиентски режими, улесняващи проникването на западния капитал и лишаването от собственост на работната ръка (Ahmed 2012, 70-1). Те показват как Съединените щати постоянно са над върховенството на международното право, прилагайки принципа на Шмит за суверенна изключителност на международно равнище (McCoy 2015; Шмит 2005, 31).

Техниките за биологична война, разработени от Подразделение 731, са използвани от Съединените щати по време на Корейската война през 1952 г., включително използването на антракс, чума и холера (Kaye 2018) . Още през септември 1950 г. ВВС на САЩ се оплакват в комюникета, че не е останало нищо за унищожаване след като над селата са изсипали океани от напалм, за да се преборят с няколкото криещи се там войника (Stone 1988, 256-9). Над Северна Корея е хвърлен повече бомбен тонаж, отколкото в целия тихоокеански театър на Втората световна война, убивайки 10-15% от населението – цифра, близка до дела на съветските граждани, убити през Втората световна война (Armstrong 2009, 1). След като опустошават всеки голям градски и индустриален район на Северна Корея до 1953 г., ВВС на САЩ унищожават пет язовира, “наводнявайки хиляди акри земеделска земя, цели градове и опустошавайки основния източник на храна за милиони севернокорейци” – военно престъпление, извършено само две години след влизането в сила на Конвенцията за геноцида (Armstrong 2009,  2).

Маккой (2015) описва “обратна вълна” в глобалната тенденция към демокрация от 1958 до 1975 г., тъй като превратите – повечето от тях дело на САЩ или одобрени от тях – позволяват на военните да завземат властта в повече от три дузини държави, представляващи една четвърт от суверенните държави в света. За Латинска Америка специално обучение в изтезания, убийства и политически репресии на леви движения е осигурено от Училището на Америките във военната база Форт Бенинг, Джорджия. Сред курсистите са Леополдо Галтиери, президент по време на Аржентинската мръсна война (1976–1983), Роберто Д’Обюисон, който обучава ескадрони на смъртта в Ел Салвадор, преди да стане президент, и панамският диктатор и наркотрафикант Мануел Нориега. По този начин методите на СС на Хитлер продължават да живеят и по време на Студената война. “Принудителните изчезвания” са по модела на операцията на Хитлер от 1941 г. “Нощ и мъгла”, при която бойците от съпротивата в окупираните от нацистите страни са накарани да “изчезнат в нощта и мъглата”. С преврат на ЦРУ през 1973 г. в Чили е сложен на власт генерал Аугусто Пиночет, след което започват неолиберални експерименти с икономическа шокова терапия, основани на принципи, извлечени от техниките на ЦРУ за изтезания (Klein 2007, 9). Техниките за изтезания и разпити, прилагани в цяла Латинска Америка, произлизат от Наръчника за разпити на контраразузнаването КУБАРК на ЦРУ от 1963 г. (McCoy 2007, 50). В Никарагуа обучената от САЩ Национална гвардия избива населението “с бруталност, която една нация обикновено запазва за своя враг” (по думите на Робърт Пастор от Съвета за национална сигурност), убивайки около 40 000 души (Chomsky 2006, 251). ЦРУ улеснява търговията с кокаин от контрите в Никарагуа (изпратени да потушат сандинистката революция през 1979 г.) към бандите в Лос Анджелис, което подхранва епидемията от крек-кокаин в САЩ (Scott and Marshall 1998, 23-50).

Много правителства в Югоизточна Азия също се превръщат в подкрепяни от САЩ военни диктатури, в това число Индонезия, Филипините, Южна Корея, Южен Виетнам, Тайван и Тайланд. Както пише Самюъл Хънтингтън през 1965 г., това е породено от страх от революция: “социалните сили, отприщени от модернизацията”, водят до “уязвимостта на традиционния режим към революция” (1965, 422). Средствата, използвани за противодействие на заплахата от революция, са брутални: програмата на Тейлър-Стейли в Южен Виетнам например води до принудителното преместване на 13 милиона души в 12 000 “села, обградени с огради от бодлива тел и ровове, пълни с бамбукови шипове” (Шлезингер 2002, 549). Превратът в Индонезия през 1965 г. убива стотици хиляди, а вероятно над два милиона в последващите няколко години (van der Pijl 2014, 174). Операция “Феникс” (1968-1972 г.) е тайна програма на ЦРУ за изтезания и убийства, довела до смъртта на около 20 000 виетнамски граждани и до лишаването от свобода на хиляди други (Cavanagh 1980; Oren 2002, 149). Критиците я описват като “най-безразборната и масова програма за политически убийства след нацистките лагери на смъртта през Втората световна война”, но публикуването на “Документите на Пентагона” през 1971 г. отклонява вниманието (Butz et al. 1974, 6; Valentine 2017, 29-34). Безогледното бомбардиране във Виетнам, Камбоджа и Лаос, включващо напалм и “Агент Ориндж”, причинява неизброими човешки жертви и щети на околната среда и водят до появата на цели поколения с вродени генетични дефекти. Американските оръжия за Индонезия през 1975 г. водят до “почти геноцидни нива” на жестокости през 1978 г. (Chomsky 2008, 312).

Има още много примери за спонсорирани от САЩ или Великобритания нарушения на международното право и военни престъпления, твърде много, за да се изброят тук. И все пак, ето някои от най-значимите:

• 3 милиарда долара годишно за Израел въпреки рутинната бруталност срещу палестинците.
• Обучение и подкрепа за Руандския патриотичен фронт, чиито отряди на смъртта през 1994 г. приличат на “мобилните единици [Einsatzgruppen] на Третия райх” (Rever 2018, 229).
• Доставяне на големи количества оръжие на Турция в средата на 90-те години, за да помогне за смазване на кюрдската съпротива, “оставяйки десетки хиляди убити, 2-3 милиона бежанци и 3500 села унищожени (седем пъти колкото в Косово след бомбардировките на НАТО)” (Chomsky 2008, 306).
• Според хуманитарни координатори на ООН Денис Холидей и Ханс фон Шпонек “геноцидните” санкции са убили над един милион иракчани, включително половин милион деца (Media Lens 2004).
• Подкрепа за инвазията на Кагаме-Мусевени и масовите убийства в Заир/Демократична република Конго, които водят до най-голямата загуба на човешки животи във военен конфликт след Втората световна война (Herman and Peterson 2014). Целта е достъп до колтан, необходим за производството на мобилни телефони и персонални компютри, както и достъп до 60% от известните залежи от кобалт. Той е необходим за производството на литиево-йонни батерии. 30% от всичкия добив се извършва ръчно от деца (Sanderson 2019) . За да не остане никакво съмнение кой подкрепя Кагаме, той седи редом до Бил Гейтс като част от панел на Давос 2022 на тема “Подготовка за следващата пандемия”.
• Масово унищожаване на цивилна инфраструктура по време на “етичната” война в Косово.
• “Превантивна война” в Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2002 г. (използвана за първи път от Хитлер за нахлуване в Норвегия), за да оправдае нахлуването в Ирак; изтезания в залива Гуантанамо, екстремните жестокости и унижения в затвора Абу Граиб; клането на площад Нисур от наемниците на „Блекуотър“ и престъпленията, показани във видеото на Уикилийкс “Невинни убийства (Collateral Murder)” (и двете от 2007 г.).
• Унищожаването на Либия и смяната на режима след предложението на полковник Кадафи за африканска резервна валута и алтернативи на Световната банка и МВФ (Brown 2016) .
• Безкрайни опити за подривна дейност и “мръсна война” срещу Сирия (Anderson 2016) и срещу Иран.
• Подкрепа за Саудитска Арабия, въпреки приблизително 250 000 цивилни жертви в Йемен и т.н., и т.н.

ТЕРОРИЗЪМ ПОД ФАЛШИВ ФЛАГ

Друг начин да се погледне на разузнавателната престъпност е чрез примерите за тероризъм под фалшив флаг, т.е. инсценирани атаки, използвани като претекст за война. Потъването на крайцера „Мейн“, например, дава претекст за Испано-американската война от 1898 г. и завладяването на различни тихоокеански острови (Anderson 2016, pp. v–vi). Кенан прави намек през 1951 г., когато приписва произхода на Испано-американската война на “много способна и много тиха интрига от няколко стратегически поставени лица във Вашингтон, интрига, която получава опрощение, прошка и нещо като обществена благословия по силата на военната истерия” (Stone 1988, 345).

След това идва потъването на Лузитания през 1915 г. – “ужас, целящ генериране на обществена реакция, която да тласне Съединените щати във война с Германия”, за което Сътън обвинява “интересите на Морган, съвместно с Уинстън Чърчил” (2016, 175). Гмуркане през 2008 г. до потъналия “пътнически кораб” потвърди, че на борда все се намират“повече от 4 милиона патрона калибър .303 и тонове боеприпаси – снаряди, барут, предпазители” (David 2015). На практика това е бил маскиран военен кораб. Според сведения на полковник Е. М. Хаус, британският външен министър Едуард Грей и крал Джордж V са обсъдили потъването на Лузитания преди да се случи (Corbett 2018). Германското посолство във Вашингтон дава предупреждение преди Лузитания да отплава, че “корабите, плаващи под флага на Великобритания или някой от нейните съюзници, подлежат на унищожение” във водите, съседни на Великобритания. 1198 души, включително 128 граждани на САЩ, губят живота си в този терористичен акт.

30-те години на миналия век потвърждават крайнодясната окраска на атаките под фалшив флаг. През 1931 г. имперска Япония саботира железопътна линия, която оперира в китайската провинция Манджурия, обвинява за инцидента китайски националисти и започва пълномащабна инвазия, окупирайки Манджурия и инсталирайки марионетен режим (Felton 2009, 22–23).

Операция “Химлер” през 1939 г. включва поредица от събития под фалшив флаг, най-известното от които е инцидентът в Глайвиц. На следващият ден Германия нахлува в Полша (Maddox 2015, 86–87).

Операция “Нортуудс”, одобрена от Съвета на началник-щабовете през 1962 г., съдържа предложения за всякакви атаки под фалшив флаг, за които да бъде обвинен Фидел Кастро и използвани като претекст за нахлуване в Куба (Scott 2015, 94). Сред тях са потапяне на кораб на ВМС на САЩ в залива Гуантанамо, потапяне на лодки, превозващи кубински бежанци, организиране на терористични атаки в Маями и Вашингтон и организиране на фалшив терористичен акт, при който се обвинява Куба, че е взривила американски пътнически самолет, като същият е сменен с дрон по средата на полета и пътниците тайно са евакуирани.

Инцидентът в залива Тонкин през 1964 г. е причина за започването на въздушни удари срещу Северен Виетнам, довели следващите години до масирани загуби на хора и от двете страни; известно е обаче, че подобен инцидент никога не се е случвал (Moise, 1996). Джонсън е вицепрезидент при Джон Ф. Кенеди, който планира да изтегли войските от Виетнам. Два дни след убийството на Кенеди през 1963 г. САЩ ескалират своето участие във Виетнам, вероятно стъпвайки на модела за преврат, вече установен от ЦРУ и поставяйки дълбоката държава твърдо начело на политическата система на САЩ, като “видимата политическа върхушка” става “регулирана от сили, действащи извън конституционния процес” (Scott 1996, Scott 1996,  312). Както твърди Скот (2017), институционалните структури и актьорите, участващи в дълбоката политика на САЩ, са активни и до ден-днешен.

Предвид горните доказателства относно престъпленията на разузнаването и операциите под фалшив флаг, само умишлено слепите, ирационално страхливите и силно пропагандираните ще откажат да признаят възможността, ако не и голямата вероятност, терористичните атаки от 11 септември 2001 г. да са операция под фалшив флаг, проведена от транснационални участници в дълбоката държава, за да легитимират империалистическите войни и засилените репресии срещу местното население (Hughes 2020) .

ГЛОБАЛНАТА СТРАТЕГИЯ НА НАПРЕЖЕНИЕТО ПРЕЗ 21-ВИ ВЕК

Стратегията на напрежението е от основно значение за поддържане на глобалното население под контрол след 11 септември. Както в Италия, така и навсякъде обществата бяха залети с пропаганда, целяща да убеди масите, че терористичните атаки са постоянно съществуваща опасност, въпреки всички доказателства за обратното (Mueller and Stewart 2016). Тази пропаганда легитимира многократните агресивни войни на САЩ, дестабилизацията на региона на Северна Африка и Близкия изток, както и ерозията на гражданските свободи под формата на произволни задържания, засилено следене и изтезания. Отключващото събитие е самият 11 септември, чието абсурдно официално обяснение е неоправдано (Griffin 2005; Hughes 2020; Hughes 2021). Така наречената “война срещу тероризма” не само разпространява тероризма в много региони на света, но и тероризира цели населения, които живеят в страх от терористични атаки (Чомски 2007, 211; Amnesty International 2013). Всичко това е “подклаждано и разпалвано вероятно повече отвътре, отколкото отвън, най-вече от властите, които са зависими от контролираното производство на “безпокойство”“, за да поддържат управлението си (дьо Линт 2021, 8). Официалните врагове на Съединените щати се съгласяват с наратива за “война срещу тероризма”, защото така и те могат да се позовават на терористичната заплаха като претекст за авторитаризъм и защото в крайна сметка глобалната форма на диктатура е единствената надежда на управляващите класи на всички страни да запазят контрола си над огромното, нарастващо и все по-неспокойно световно население (вж. van der Pijl 2022, 36).

Много учени, занимаващи се с “критични изследвания на тероризма”, въпреки убедителни доказателства отказват да поставят под съмнение произходът на много от терористичните атаки, извършени след 11 септември 2001 г. Да вземем за пример Франция. Нападението срещу „Шарли ебдо“ (януари 2015 г.) беше дни след като президентът Оланд се обяви против санкциите срещу Русия заради Украйна и  социалистическото мнозинство в парламента гласува в полза на признаването на независимата държава Палестина. Преценявайки доказателствата, ван дер Пил (2022 г., 64) разглежда нападението срещу „Шарли ебдо“ като възможна “операция под фалшив флаг, целяща да принуди Оланд да промени курса си и да всее страх във френското общество”. На 13 ноември следват координирани терористични нападения на стадион “Стад дьо Франс”, в кафенета и ресторанти в Париж и в зала “Батаклан”. Следват нападението с камион в Ница (юли 2016 г.), нападението в църквата в Нормандия (юли 2016 г.), нападението с нож в Лувъра (февруари 2017 г.), нападението на Шанз-Елизе (април 2017 г.) и нападението в Страсбург (декември 2018 г.). Резултатът от тези нападения е въвеждането на извънредно положение, подновявано пет пъти оттогава, в резултат на което по френските улици са разположени 10 000 военнослужещи в рамките на антитерористичната операция „Сентинел“. Въпреки че е трудно, ако не и невъзможно, да се установи до каква степен зад отделните атаки стоят дейци на дълбоката държава, крайният резултат е точно в съответствие с горепосоченото свидетелство на Винчигера от 1984 г., т.е. постоянно извънредно положение.

Нито пък само във Франция има повишаване на терористичните атаки в ерата преди Ковид. В други държави се случиха: бомбените атентати в Брюксел (март 2016 г.), нападението с камион на коледния базар в Берлин (декември 2016 г.), нападението на Уестминстърския мост (март 2017 г.), нападението с камион в Стокхолм (април 2017 г.), инцидента в Манчестър Арена (май 2017 г.), нападението на Лондонския мост (юни 2017 г.), нападението в джамията във Финсбъри парк (юни 2017 г.), нападението в Барселона (август 2017 г.), стрелбата в Лас Вегас (октомври 2017 г.),  масовите стрелби в Крайстчърч и намушкванията на Лондонския мост през 2019 г. Тези атаки представляват около половината от всички “големи терористични инциденти”, идентифицирани от Уикипедия от 2015 г. насам, като повечето от останалите се случват в Ирак, Сирия и Афганистан – все зони със значителна намеса на САЩ.

Ако целта на тези терористични актове е била да се потушат социалните вълнения и обществата необезпокоявано да се превърнат в полицейски държави, тези усилия явно са били напразни, както е видно от възхода на жълтите жилетки във Франция през 2018 г. и масовите въстания в Чили и Индия, както и от големите протести в една на всеки пет държави през 2019 г. (van der Pijl 2022,  54-58). Това, казва ван дер Пийл, е една от ключовите причини, поради които “аварийната спирачка Ковид” беше дръпната в началото на 2020 година. Наистина, очевидно е, че след като от вечната “война срещу тероризма” се мина към биосигурност, големите терористични атаки на Запад на практика престанаха. Страхуват ли се терористите от вируса? Или тези атаки са били планирани и изпълнени предимно от агенти на дълбоката държава?

ПОТОМЦИ НА НАЦИСТИТЕ НА ВЛАСТОВИ ПОЗИЦИИ ДНЕС

Според общоприетото схващане нацистите са победени през 1945 г. Въпреки това потомците на бившите нацисти продължават да оказват влияние в съвременния свят. Ойген Шваб е управляващ директор на компанията „Ешер Вус“, която е получила специален статут от нацистите, позволяващ робски труд. Неговият син Клаус основава Световния икономически форум (СИФ) през 1973 г. и хвали баща си за това, че е “поел много функции в обществения живот в следвоенна Германия” – звучен шамар по лицата на западногерманците на неговата възраст, протестирали през 60-те години срещу оставането на бивши нацисти на властови позиции (Schwab 2021, 255). През 2017 г. Шваб-младши открито се хвали в Училището за управление “Джон Ф. Кенеди” в Харвард, че неговите Млади глобални лидери са “проникнали в кабинетите” на множество държави. Но СИФ е проникнал не само в политиката. Бившите Млади глобални лидери заемат водещи позиции в инвестиционните банки, големите технологични компании, водещите медии, мозъчните тръстове и освен това са “в центъра на всичко свързано с Ковид” (Engdahl 2022; Swiss Policy Research 2021).

Гюнтер Квандт е германски индустриалец и член на нацистката партия, чиято бивша съпруга се омъжва за Йозеф Гьобелс през 1931 г., а лично Адолф Хитлер им е кум. Сватбата се провежда в имот на Квандт; по-късно Гьобелс осиновява сина на Квандт – Харалд (Richter 2017). През 1937 г. Хитлер назначава Квандт за ръководител на отбранителната икономика (Wehrwirtschaftsführer), което му позволява да използва широко робски труд, а през 1943 г. с подкрепата на СС Квандт създава “фирмен концентрационен лагер” в Хановер, където при пристигането на работниците им се казва, че няма да живеят повече от шест месеца поради работата с отровни газове (Bode and Fehlau 2008). Снахата на Квант, Йохана, по майчина линия е внучка на Макс Рубнер, който ръководи Института по хигиена към университета “Фридрих Вилхелм”, по-късно свързан с нацистките евгенични експерименти. Ето защо е важно да се отбележи, че Йохана Квандт е предоставила 40 млн. евро на фондация “Шарите” между 2014 и 2022 г. за създаването на Берлинския институт за здравни изследвания, в който през 2017 г. е назначен Кристиан Дростен. Дъщеря ѝ Сузане Клаттен (най-богатата жена в Германия) присъства на срещата на Билдерберг през 2017 г. заедно с Йенс Шпан, млад глобален лидер, който през 2018 г. беше назначен за германски министър на здравеопазването. Клатен притежава и компанията „Ентръст“, избрана от правителството на Обединеното кралство за производство на ваксинационни паспорти. Други нацистки милиардерски фамилии, останали влиятелни и днес, са Флик, фон Финк, Порше-Пиех и Оеткер (де Йонг 2022).

Михаел Чомиак е украински нацистки сътрудник (Пулиезе 2017); внучката му, Кристия Фрийланд, е член на настоятелството на СИФ и е министър на финансите и вицепремиер на Канада. През 2022 г., малко след като обяви, че ще замрази банковите сметки на канадските шофьори на камиони и техните поддръжници, тя публикува в Туитър своя снимка, на която държи червено-черно знаме, свързано с движението Бандера в Украйна (по-късно изтрита без коментар). Степан Бандера ръководи милиция, която се сражава рамо до рамо с нацистите през Втората световна война, а антируският батальон “Азов”, създаден по време на подкрепения от Запада преврат в Украйна през 2014 г., открито ползва нацистки отличителни знаци. През декември 2021 г. Украйна и САЩ бяха единствените държави, които гласуваха против резолюция на ООН срещу прославянето на нацизма.

Заключение

Зловещата повторна поява на нацистки елементи в съвременните либерални демокрации предлага убедителни доказателства, че най-лошите елементи на Третия райх не са били победени през 1945 г., а по-скоро са били тайно хибернирани в подготовка за евентуалното им завръщане. Основният виновник за това е ЦРУ. То е създадено от Уолстрийт с ясната идея един ден да изпълни тази функция. По този начин, когато германският адвокат Райнер Фюелмих твърди: “Ние се борим със същите хора отново, които трябваше да свалим преди 80 години”, истинските престъпници са тези на върха на капиталистическата система, които сега, както през 20-те и 30-те години на миналия век, търсят прибягване до тоталитаризма, за да се справят с острата криза на капитализма.

През 1974 г. Сътън пита: “Дали Съединените щати се управляват от диктаторски елит?” “Нюйоркският елит”, твърди той, представлява “подривна сила”, налагаща “квази-тоталитарна държава” в нарушение на Конституцията на САЩ (Sutton 2016, 167–172). Освен това,

“Въпреки че нямаме (все още) явните атрибути на диктатурата като концентрационните лагери и чукането на вратата в полунощ, със сигурност имаме заплахи и действия, насочени към тези от критиците, които не са част от върхушката. Такива са използването на данъчните като средство за сплашване, манипулирането на Конституцията и съдебна система, която е политически подчинена на върхушката.”

(SUTTON 2016, 172-3)

В това отношение, като се има предвид тясната връзка между Уолстрийт и ЦРУ, би било добре да се вслушаме в твърдението на Валентин, че

“ЦРУ е най-корумпиращото влияние в САЩ. Тя корумпира Митническото бюро по същия начин, по който корумпира Службата за борба с наркотиците. Тя корумпира Държавния департамент и военните. Тя е проникнала в граждански организации и медии, за да се увери, че нито една от незаконните ѝ операции няма да бъде разкрита”. (Валентин 2017, 52)

Още от създаването си ЦРУ е гнилоч в сърцето на демокрацията в САЩ и по света. В продължение на 75 години то извършва престъпления, с които биха се гордели и нацистите, и всичко това в защита на интересите на Уолстрийт и управляващата атлантическа класа.

При Ковид-19 обаче няма как да не усетим, че дълбоката държава е преиграла. Отпечатъците на ЦРУ са твърде очевидни. Например операцията за психологическа война през 2020 г. е ясно моделирана по това, което Клайн (2007, 8) нарича “доктрина на шока”, която води началото си от експериментите на МКУЛТРА и има за цел да генерира “моменти на колективна травма, които да улеснят радикално социално и икономическо инженерство. Само голям разрив – наводнение, война, терористична атака – може да генерира желаните от социалните инженери моменти, когато сме психологически откъснати и податливи, които позволяват необезпокоявано прекрояване на света” (Klein 2007, 21). “Голямото пренастройване”, подобно на 11 септември, е моделирано от този вид “голям разрив”, като съпътстващата го психологическа война включва същите техники на изолация, откъсване от близки и приятелѝ, смущаване на поведенческите модели и др. Шваб и Малере например насърчават вземащите решения “да се възползват от шока, причинен от пандемията”, за да осъществят радикална, дълготрайна, системна промяна (2020, 100, 102).

Или да вземем за пример маските за лице, които са задължителни на обществени места в повечето страни. Не можем да пренебрегнем факта, че затворниците в залива Гуантанамо са били принудени да носят сини хирургически маски за лице.

Заливът Гуантанамо е военна база за изтезания. Експериментите на МКУЛТРА установяват, че психологическите изтезания са много по-ефективни от физическите: по-специално комбинацията от лишаване от сетивни усещания и самонаказания са най-ефективните методи. Практикувани са в затвора Абу Граиб през 2003 г. (McCoy 2007, 8, 41). На снимки от 2002 г. се вижда, че затворниците от Гуантанамо носят затъмняващи очила, ръкавици, дебели шапки и промишлени наушници (т.е. лишаване от сетивни усещания), както и маски на лицето (Dyer 2002; вж. Observer 2013; Rosenberg 2021). Въпреки окаяното състояние на затворниците, от снимките изглежда, че няма друга причина, поради която те да не могат да се протегнат и да свалят маската за лице, освен страха от последствията. Известно е, че носенето на маска води до “психологическо и физическо влошаване, както и до множество симптоми, описани [като] синдром на изтощение, предизвикано от маската” (Kisielinski et al. 2021). Така е и със социалния натиск за носене на маска по време на Ковид-19, който по същество подтиква носещите маска към самонаказание. Това е усъвършенствана, високоефективна форма на психологическа война, целяща да сломи обществената съпротива срещу множество гнусни планове, които се осъществяват наведнъж.

Какво остава за нас? Според Скот “един бивш турски президент и министър-председател веднъж коментира, че турската дълбока държава е истинската държава, а публичната държава е само “резервна държава”, а не истинската” (2017, 30). Това вече е вярно и за западните “либерални демокрации”. Макар че повечето граждани, включително почти всички академици, остават в неведение за “дълбоката държава” и пълния обхват на нейните операции, съвременната социална реалност се определя основно от операциите на “дълбоката държава”. Повечето хора искрено вярват, че току-що са преживели “пандемия” – която по една случайност налага преструктуриране на световната политическа икономика в интерес на управляващата класа от двете страни на Атлантическия океан – и много от тях яростно ще защитават тази теза. В действителност обаче тези хора са жертви на най-мащабната операция за психологическа война в историята, която варира от военна пропаганда до техники за психологическо изтезание. Не е чудно, че сега властите искат да цензурират интернет. След като реалността на случващото се бъде широко разбрана, изглежда неизбежно дългият “век на поробване” на Уолстрийт (Corbett 2014) най-накрая да бъде прекратен. Дано.