Честит рожден ден на Камата със следната интересна история:

Днешният рожденик Христо Стоичков ме подсеща за една забавна история от лятото на 2003 г.

Седя си аз в едно кафене на Кънектикът авеню във Вашингтон и небрежно наблюдавам хората наоколо. Погледът ми спира в голямото заглавието на вестника, който господинът през две маси от мен чете: “Стоичков изигра последния си мач на планетата Земя!”

Едва не се задавям с капучиното. Моля учтиво човека да ми услужи за малко със спортната притурка и се зачитам в статията. Пише, че преди два дни в американската столица Стоичков е изиграл последния мач в кариерата си пред 14 хиляди фенове на стадион РФК, които станали на крака, за да го изпратят. Явно е било знаменито, а аз, бидейки във Вашингтон, съм пропуснал всичко това. После си давам сметка, че въобще не съм знаел, че Стоичков играе в “Ди Си Юнайтед”, а няма как да знам, щото не се интересувам много от футбол.

Все пак решавам, че след като и двамата със Стоичков така или иначе сме във Вашингтон, това е чудесен повод да се запозная с него и да го интервюирам. Намирам му телефона и звъня.

Кой си ти бе?

Гласът отсреща е рязък, тонът безпардонен. Няма грешка, мисля си, явно е самият Христо Стоичков. Представям се.

Следва: Кво искаш? Журналист ли си?

Говорил съм си по телефона с всевъзможни главорези, с важни и страшни хора, но никога не съм се чувствал така неловко. За секунди се окопитвам, давайки си сметка, че човекът отсреща не таи нищо лично, просто си е прям и не държи много на любезностите. Неподправен характер. Сигурно цяла България знае това, но явно на мен ми е за първи път. Веднага сменям формата и преминавам на “ти”. Разбрахме се бързо. На другия ден отивам на стадиона да го видя. И на живо ме посреща, както по телефона: Ти от кои си бе?

На този въпрос аз обикновено отговарям, че съм от добрите, но решавам да му дам пълната информация. Той ме гледа и прави една кисела гримаса, като разбира къде работя. Щото хич не обичал какво пишат вестниците за него.

Не съм спортен журналист и не разбирам нищо от футбол, пиша за външна политика, продължавам с откровенията аз. Казвам му, че случайно съм прочел за него в един вестник и че дори не съм знаел, че играе във Вашингтон.

Стоичков се вторачва в мен с изпитателен поглед. Очаквам всеки момент да ми тегли една майна и да си тръгне. Обаче изненада! Сядай, ми казва, посочвайки един стол. Оказва се доста толерантен към лаиците. Според него тия, дето казвали, че разбират от футбол, всъщност нищо не разбирали и само пишели и говорели глупости по вестниците и телевизията.

Казвам му, че съм дошъл да чуя мнението му за Америка и за неговия живот там…

Цял час ми разправя чудни неща. Как живее в един апартамент в Пентагон сити и от прозореца всеки ден вижда как президентът Буш-младши отива на работа с хеликоптера си. Как Америка го променила, него, Христо Стоичков. И вече не псувал. Как играе голф и помага на съотборника си Галин Иванов да учи английски език… Описах всичко като се върнах в една поредица в “24 часа”, която озаглавих “Вместо “мамата” – Good Morning”.

Но да разкажа сега как се разделихме, защото това е най-забавното от цялата история.

След интервюто тръгваме заедно. На входа на стадиона портиерката – възпълна афроамериканка – се надига от стола си с радостни възгласи, за да изпрати Стоичков. Явно му е фенка. Не можем да излезем обаче, защото навън е страшен порой. Христо вижда един голям зелен чадър, подпрян до вратата, и решително го грабва. Портиерката му пресича пътя, обяснявайки, че това не е чадъра на мистър Стоичков. Много ясно, че не е, защото той просто няма чадър.

Обаче това сега ни трябва, казва й спокойно той.

Не, не, не може, това е на един важен бизнесмен, обяснява портиерката.

Добре, добре, отвръща Стоичков и тръгва с чадъра. Тя понечва да му го издърпа от ръцете, но Ицо с ловко движение го скрива зад гърба си.

Портиерката разперя мощни ръце и се хвърля като сумист в атака. Всъщност цялата работа прилича повече на корида, защото Стоичков прави едно пасо добле, като отбягва удара, усуквайки дясното си рамо, а с лявата ръка вдига чадъра нагоре.

Онази надава писък и започва да подскача около Стоичков, опитвайки се да достигне поне дръжката на чадъра. И крещи мощно, но това по никакъв начин не смущава Стоичков.

Тя за малко сякаш се отказва, но после взема засилка и се хвърля в нова атака. Стоичков е по-малък калибър, но успява да я неутрализира с пъргавост. Борбата е безмилостно жестока! Като битката на Тезей с Минотавъра.

Аз и двама играчи на “Ди Си Юнайтед” наблюдаваме отстрани, хванали се за коремите от смях. Накрая портиерката спира омаломощена, слага ръце на кръста и заканително се провиква с фалцет: Ей, лошо момче, върни веднага чадъра!

Отговорът е ясен, изчерпателен и на чист английски: No!

Победил в неравната битка Стоичков отваря вратата и тръгва да излиза. В този момент се появява важният собственик на чадъра, който се оказва японец.

Хей, това е моят чадър, казва господинът. Стоичков се обръща и го чувам да отговаря с учтив лек поклон: “Коничиуа. Генки десу ка?”

Което от филма “Шогун” знам, че е “Добър ден, как си?”. Японецът примигва. Стоичков посочва вратата и казва: “Аме да футе имасу.” После мърдайки показалеца си добавя: “Чото омачи кудасай.” Японецът кима вече с разбиране.

Портиерката, аз и останалите странични наблюдатели нищо не разбираме и само се пулим. Стоичков изчезва с чадъра, а ние оставаме в тих размисъл над видяното.

Какво ви каза този човек, питам японския бизнесмен, след като съм се извинил за нездравото любопитство.

Понеже навън вали, помоли за момент да изчакам и аз му разреших да ползва чадъра, обяснява ми с японска любезност и търпение бизнесменът от Токио.

След минути Стоичков спира черния си “Линкълн” под козирката на входа. Вади митичния чадър, изтръсква го внимателно и идва при нас. С две ръце, сякаш е самурайски меч го подава на японеца с поклон. Чувам го да казва “домо” (благодаря) и “сумимасен” (извинете).

Собственикът на чадъра казва нещо от сорта на: “Дайжобу десу”. Може би го пита дали всичко е окей. На което Стоичков отговаря с едно рязко “хай” После двамата си разменят още няколко реплики. Не запомням японеца какво казва, но нашият му отвръща с: “Окагесама де йоку наримашита.” (Благодаря за помощта).

Наоколо са се събрали хора, които не че гледат сеир, но просто не могат да излязат, защото тия двамата герои са блокирали изхода и постоянно се кланят един на друг. Накрая японецът казва “сайонара” за довиждане, а Стоичков му поднася с поредния поклон едно: “Аригату козаймасу”.

Аз съм изпаднал в нещо, което социалните психолози описват в литературата с понятието “когнитивен дисонанс”. Което на български ще рече – гледам и не вярвам на очите си.

Вместо попържни от устата на футболната легенда излизат йероглифи! За целия си престой в САЩ по-голямо чудо не бях виждал. Дори статуята в мемориала на Ейбрахам Линкълн да беше оживяла и да беше тръгнала по Пенсилвания авеню, едва ли щях да съм така зашеметен.

Времето на “Айн, цвай, дрън” бе отминало безвъзвратно. Полиглотът Христо Стоичков лично ознаменува пред очите ми залеза на моноезичната култура.

автор: https://www.facebook.com/geomilkov/posts/10158202183479065