Смартфонът е за много подрастващи като втори мозък. Живот без него не могат да си представят. Какво им причинява това? А какво да правят техните родители и учители?

Когато Лива иска да разбере кога ще ѝ дойде, поглежда си смартфона. Също когато иска да плати паркинг, иска да си резервира място в хостел или да разбере колко калории е изхабила при тичането тази сутрин. Вечер когато се прибира по тъмните улици изпраща кратки съобщения на приятелките си – индикатори, че е жива.

Номерата им, разбира се, не знае наизуст, защо ѝ е. Нали ги има запаметени в телефона.

Лива е на 18, в 13. клас в квартално училище в Хамбург. Сегашният смартфон ѝ е третият. Първият е получила на 14, подарък от техните. Просто така, без специален повод, защото и другите имат. Оттогава телефонът е винаги на една ръка разстояние – сутрин, обед, вечер, нощем.

Смартфонът е постоянният ѝ спътник, той е всичко в едно – будилник, вестник, видеокамера, калкулатор, крачкомер, лаптоп, навигация, стерео уредба, радио, телевизор, телефон, фотоапарат, фенерче, хронометър. И още много.

Казано иначе: това е командният център на животът ѝ. Както на много други подрастващи. Както на много възрастни. Остава обаче въпросът кой кого командва, кой кого контролира – човекът машината или обратното?

Лива е интересен случай, защото тя принадлежи към първото поколение, за което смартфонът е нещо естествено, първото поколение, което учи, комуникира и живее изцяло онлайн. Разбира се, мнозинството възрастни също имат смартфон, също са го интегрирали в ежедневието си и също така страдат когато за кратко изчезне от ежедневието им.

18-годишните обаче не знаят какво е животът без умните устройства, не и от първа ръка. Когато са родени, повечето родители вече са имали мобилен телефон. В момента и те имат също. В Германия 92% от всички 12-13-годинши притежават смартфон, при 13-18-годишните вече са 97%, тоест на практика всички.

Това е впечатляващо число. Още по-впечатляващ е резултатът от едно прочуване, според което подрастващите между 12 и 17 години прекарват средно два часа и половина на ден в социалните мрежи.

Какво правят толкова? Но преди всичко: какво правят с тях тези устройства? Отговорите на тези въпроси ще кажат трябват ли правила, и ако да – какви. Дебатът със сигурност тече усилено както в училище, така и в семейството.

Във Франция наскоро беше приет закон, който важи за всички ученици до 15 години: всички уреди, които осигуряват достъп до интернет, са забранени на територията на училището, както и на училищни екскурзии (вж. по-долу статията по темата).

В много семейства текат ожесточени спорове по темата. Родителите са притеснени от постоянната гледка на приведени напред детски тела, заковани в екрана очи и летящи пръсти. Техните страхове обслужват редица автори.

Манфред Шпитцер е един от тези пророци на цифровия апокалипсис. Психиатърът от Улм публикува книги с недвусмислени заглавия като „Внимание, екран!“, „Цифрова деменция“, „Цифрово болни“ и прочее. Неговата диагноза е, че съвременните технологии причиняват късогледство, създават страхови неврози, депресии, оглупяване, липса на емпатия, наднормено тегло, изкривена стойка, високо кръвно, диабет, проблеми със съня.

Малко по-обран е тонът, но сходно е посланието в нашумялата в САЩ книга „Аз, моето селфи и пак аз“ (Me, My Selfie and I) на Джийн Туенге. Според нея младите хора днес са по-самотни, по-депресивни, по-страхливи от младите хора преди тях. Виновник: вероятно смартфона.

„Идното десетилетие ще ни сблъска с млади хора, които могат да намерят правилното емоджи за дадена ситуация, но не и да направят правилното лицево изражение“, пише Туенге и препоръчва времето прекарвано със смартфона да се ограничава. Пълно въздържание не трябва да има. Тийнейджърите, които са постоянно на телефона, са видимо по-депресивни, но тези без смартфони не са автоматично по-щастливи. „В малки дози това е една полезна технология, която може да ни улесни живота“.

Най-вълнуващата теза на професора обаче е друга: iПоколението съзрява по-бавно. 18-годишните се държат като 15-годишните едно време, 13-годишните като 10-годишните едно време. По-рядко излизат без родители, по-рядко пият алкохол, по-късно правят за първи път секс и като цяло правят по-рядко секс. Това е изненадващо предвид популярността на сайтове като юпорн или пък приложението за срещи Тиндър. Все пак, преди време се твърдеше, че именно това поколение е покварено – „поколението порно“.

Проучванията на Туенге се отнасят за САЩ, но за Германия числата са сходни. Броят 14-17-годишни със сексуален опит е паднал между 2005 и 2014 с 5%. Процентът 16-17-годишни, консумирали алкохол, е паднал между 2001 и 2016 от 97% на 87%. Също и процентът 12-19-годишни, които са били на поне едно парти последната седмица – от 11% на 5%.

Разбира се, това може да има безброй обяснения. Може и смартфоните да ги спират от всички лични взаимоотношения: клубове, барове, секс. „Партито е без пауза. В снапчат.“ пише Туенге. Също така може обаче заради по-малките семейства контролът и обгрижването на децата да е по-строго. А дори и немислимото – новите поколения се разбират с родителите си по-добре и нямат този импулс да излязат от дома.

Професор Туенге обаче е наблюдавала нарастване на случаите на душевни разстройства и проблеми с ученето, най-вече в годините между 2012 и 2015 – именно периодът на най-буен разцвет на смартфоните. Нейните изследвания доказват – младите хора, които прекарват много време в социалните мрежи, са по-често депресивни, чувстват се по-изолирани и самотни, и като цяло се чувстват по-зле.

Какво значи това обаче? Нещастни ли са защото са залепени за смартфоните си, защото трябва да се сблъскват с реч на омразата в туитър, защото се депресират от постоянните сравнения с другите в инстаграм и се фиксират още повече върху себе си в сравнение с предните поколения? Или са нещастни, а в телефоните намират потвърждение и оценка?

При Флориан Херфорд (променено име) със сигурност нещо се е обръкало. От година живее в „Аукзилиум Презареждане“ (Auxilium Reloaded) в дортмундския квартал Аплербек. Това е първият в Германия дом за медийнозависими млади хора. Там, подобно на наркокомуна, ги научават да живеят без всички заробващи устройства.

Херфорд, на 23, 1,90 висок, се потапя преди време в света на компютърните игри. Там намира, това, което в реалния живот не успява: успехи, приятели, щастие. „Когато постоянно те наричат ‚ей, дебел‘, нещо се случва с теб“. Той почти не напуска жилището си, пие енергийни напитки с литри, поръчва си ядене през интернет. Когато удря 300 килограма не издържа повече и сам отива да търси помощ в психиатрична клиника.

Там телефоните не са изцяло забранени, но употребата им е регулирана. Терапевтът Магнус Хофман казва: „Ние не искаме да им отнемем достъпа, а да ги научим на контрол. Пациентите трябва сами да развият усещане за мярка и как по здравословен начин устройствата да станат част от техния живот“. Всеки пациент ходи на работа, има хоби, ходи на терапевтични срещи.

Дълги години тази формула е сработвала, но откакто телефоните са смартфони, това вече не става. Без устройството си някои от пациентите се чувстват голи или сякаш им липсва крайник. Това наложило налагането на строги правила, иначе „почват като ученици да се крият и тайно да играят на игрите, които са ги вкарали тук“.

И за Флориан смартфонът дълго време е бил дрога. „Паникьосвах се когато батерията падаше под 50%“. Търси контакт постоянно, винаги с него са два зареждащи кабела, една външна батерия, едно зарядно. Като много други, и той е прекарвал времето си основно в уотсап и инстаграм.

Сега учи за готвач. Благодарение на терапията, вече изкарва и без смартфон. В началото е носел телефона със себе си, но изключен. Това му е давало сигурност, че е там, въпреки че за да провери нещо са му трябвали две минути, а не десет секунди.

Неговата история е екстремна. Въпреки това, показва колко могъща е притегателната сила, колко силно засмукват тези устройства – или по-скоро инсталираните приложения. Не е случайно, че за едно цяло поколение посягането към смартфона е втора природа. Снапчат, уотсап, инстаграм: основна цел им е да издигнат ползването до базова нужда. Засмукването и пристрастяването са желани, търсени и най-важното: нарочни.

В ютюб следващото видео тръгва автоматично. Потребителят трябва да положи нарочни усилия да спре забавлението.

Историите на инстаграм изчезват след 24 часа. Който не влиза поне един път дневно, изпуска.

В снапчат малки пламъчета сигнализират дните без пропуск да се публикува или прати снап – кратко видео или снимка. Ако не се публикува нещо поне веднъж дневно, изчезват всички насъбрани пламъчета.

Това е именно и притегателната сила на социалните медии – да си винаги навсякъде, ако и само чрез екрана. Има си и термин за това – „страх да не изпуснеш“ – на английски „fear of missing out“, съкратено fomo. Постоянният приток от нови забавления не позволява пауза.

Някои подрастващи решават да се бранят. Пълно спиране на всичко дигитално, наричат го „цифров детокс“. Движението засега е малко, но намира все повече сподвижници, които ползват устройствата си или рядко, или изобщо ги захвърлят.

Социологът Клаус Хурелман, един от най-известните изследователи на поколенията, дели iПоколението на три групи. Най-голямата нарича „суверенните“.

Те боравят опитно с телефона, за тях възможностите превъзхождат многократно всички опасности. С лекота си създават приятелски кръг от 30, 40, че и повече близки хора. „Цифровата епоха позволява многократно разширяване на обичайният приятелски кръг, който съдържаше до 5 близки приятеля“, казва Хурелман. За тези суверенни няма значение дали познават лично или не приятелите си, с тях си пишат или се чуват. „Тези хора са способни да изградят интензивни връзки през тези канали“. Това са печелившите от цифровизацията.

Следващите 30% до 40% Хурелман нарича „несигурните“. Те умеят да ползват смартфона, но ползват само една част от възможностите му, а останалото ги претоварва. За тях е усилие да овладеят техниката, съществува и рискът вниманието им да поеме в хиляди посоки, поведеното от пъстрите картинки и анимации. Тази група има нужда от надзор и правила.

Третата и най-малобройна група изисква незабавни мерки: „Те тотално са се предали на смартфона, те са роби на техниката“.

Несигурни, заробени – по-добре е втората и третата група да не остават без надзор. В Германия погледите са отправени към училището да оправи нещата, сякаш учителите могат и трябва да решат всеки проблем.

И наистина, повечето училища се мъчат да намерят правилния подход. Единен закон, като във Франция, засега няма. Всяка провинция решава сама за себе си. Например в Бавария телефоните трябва са изключени и прибрани по време на междучасията. Това важи и по време на час, освен за педагогически цели. Това правило важи за цялата провинция и ако някое училище иска да е изключение, трябва да събере съгласието на родителите, учениците, учителите и ръководството.

Дитер Брюкнер е извоювал изключение от правилото за своето училище. Той е директор на гимназия във Фейтхьохайм, едно предградие на Вюрцбург. „Смартфоните са част от ежедневието, затова подрастващите трябва да се научат да се отнасят с тях отговорно“ казва 62-годишния.

Учениците от горния курс имат право да си ползват устройствата, но има строги правила: само в библиотеката и само за училищни цели. Може и по време на час, но отново като подпомагащо учебния процес средство. Важно е употребата им да не става пред очите на по-малките. Големите трябва да са за пример. Нарушителите биват наказвани с изземване на телефона. Получаването става при директора, който не пести укорителните думи.

Модерните технологии могат и да помагат на учебния процес. В гимназията в Остербек няма черни дъски, нито пък тебешир. Във всяка класна стая висят проектори и цифрови дъски, а тук-там и по някоя бяла дъска. „Имахме притеснение, че тебеширеният прах може да увреди проекторите“ казва Бьорн Грюнке, домакинът на училището.

Грюнке, на около 30, отваря смартфона, пуска приложението Итслърнинг (Itslearning) и проверява за свободен кабинет. От миналата година няколко хамбургски училища тестват пилотно приложението в комбинация с цифров дневник. Когато дойдат нови петокласници, първото нещо е уводен курс, който да ги научи да работят със смартфон и да им вмени употребата му като работно устройство вместо като играчка, както е било досега. „Стряскащо е колко са неподготвени някои деца. Могат с часове да гледат клипове в ютюб или да си чатят в уотсап, но не могат да направят дори снимка на екрана“.

След този уводен курс, вече са готови за работа. Влизат в софтуера Бетърмаркс (Bettermarks), където могат да намерят домашните си, вкарани преди това от учителя. Решенията правят на лист хартия, а след това вкарват отговора в приложението, което веднага им казва дали е верен или не. „Практично е. Така мога да дам на всеки ученик задачи според нивото му. Вместо да проверявам домашни, имам повече време да обяснявам“. Въпреки това, при скорошния геометричен урок по площ на фигури, учителят накарал учениците да прегъват карирана хартия и да броят квадратчета. „По-прегледно е. Телефонът е просто педагогически уред, не е панацея“. Когато устройствата не се ползват за обучение, веднага трябва да изчезнат по раниците, с изключен звук.

Според Грюнке дигитализацията размества местата на учащ се и обучаващ. Учениците са на „ти“ с техниката, много повече от някои учители, а това не е лесно самопризнание. iПоколението е първото, което владее техниката по-добре от своите родители. Вместо те да напътстват децата си, самите родители трябва да наваксват, за да са в крак. Не звучи особено приятно.

Юрген Рийс е човек, който винаги е бил близо до младежта, разбирал ги е. Те сами идвали при него, в неговата дискотека. Рийс е на 60, но изглежда на 50, което е забележително за тежък пушач, прекарал целия си живот в нощен клуб. 37 години е бил шеф на дискотека „Гетауей“ – най-големият, а и за един период, и единствен локал в Солинген. Поколения са танцували под премигващите светлини, пили са бира, играли са джаги, натискали са се по тъмните ъгли.

Нормалните неща. До този февруари. Тогава „Гетауей“ пуска кепенците окончателно. „Просто не си струваше повече“ казва Рийс. Причината: смартфонът. Понеже постоянно си чатят, младежите вече не изпитват нужда да се виждат. Ако все пак решат, взимат си бира от супера и си пускат си музика от спотифай. „Няма диджей, който да има милионите песни на спотифай или да задоволи толкова разнообразни вкусове“. Решението му се затвърждава и от една сцена, останала в съзнанието му: четири младежа седят на една маса, пред всеки има питие, всеки е с телефона в ръката. Той отива и ги пита „Един с друг ли си пишете?“. Смутените им и объркани лица и до ден днешен го разсмиват.

По концерти вместо запалки светят дисплеи, правят се клипчета, качват се в социалните мрежи – „за феновете“ – селфита валят. Случващото се на сцената е вторично, фонов шум. Алиша Кийс, Бруно Марс и Адел са част от звездите, които не са доволни от това и предприемат мерки. Преди техни концерти всеки е длъжен да запечата телефона си в специална кесийка. Телефонът си остава при него, но не може да го ползва. В края на концерта, на специална машина, телефонът се вади от кесийката.

Така вниманието се насочва към музикантите. Джак Уайт, бившият фронтмен на Уайт Страйпс, е първият, който ще използва кесийките в Европа. „Надявам се по този начин да усетят магията на живото изпълнение“. На Юрген Рийс това му се струва необичайно: „Ако им бяхме забранили телефоните, нямаше да стъпят в ‚Гетауей‘ изобщо.“

Мишел Менекес е един от тези, които нямаше да идат. Тийнейджърът е на 18, отскоро има книжка и гордо върти фиатът на майка си из Солинген. Неделя вечер е и отива да пие една бира с приятел.

Ще си поговорят малко, ще погледат клипове в ютюб. На дискотека са били последно преди месеци. Рядко ходят и по барове и кръчми. „Не ми харесва“, казва Мишел. Предпочита да седят с приятели вкъщи или у някой от тях, да си говорят – „да си чилваме“. Така изглеждат вечерите му, които прекарва с приятели.

По-често обаче остава вкъщи. Тогава лежи на леглото, понякога сам, понякога с гаджето си, и гледа сериали в нетфликс. В момента гледа „Ненаситна“, съвременна трактовка на приказката за Пепеляшка, за дебело момиче, на което всички е подиграват, която след това отслабва и почва да им отмъщава. Първият сезон има 12 епизода, всеки по 45 минути. Менекес и приятелката му са го изгледали за четири дни. Въпреки това не смята, че прекарва много време на телефона или лаптопа.

Вечер телефонът е с него в леглото, ползва го като будилник. Интернетът е спрян обаче. „Имам стабилен сън, но не искам да ме притесняват“. При неговата приятелка телефоните седят в кухнята и се зареждат.

Както винаги, дали времето е много или малко, решават родителите. Дебатът не е нов: поколения родители са се карали за времето прекарано пред компютърните игри, конзолите, чат стаите. Телевизор и компютър – големи, тромави предмети; който се заседява пред тях се набива на очи. Смартфонът обаче пасва в джоба на панталона и може да бъде ползван навсякъде и всякога. Да се следи употребата му не е по силите на нито един родител.

Има и друг проблем – трудно е да бъдеш пример за подражание. Геймбой? Основно за деца. Плейстейшън? Необясним предмет за повечето родители. Компютър? Играчка за децата, а родителите, прекарали цял ден пред него в службата, не искат и да го пипат вкъщи.

В капанът на смартфона обаче падат всички еднакво лесно. Повечето родители не са по-добре в това отношение от децата си. Оплаквания от училището и децата, организиране на пикници, родителски срещи – всичко през мобилния телефон. По-практично е все пак. Децата обаче не знаят това. А и много от самите родители далеч не са толкова примерни.

Томас Фейбел познава ситуацията отлично. Има четири деца, най-малкото от тях е 17-годишната му дъщеря. Като много други, наскоро и той бива уличен. Само да види имейлите, само да отговори на това съобщение. Поглеждайки над ръба на телефона, вижда срещу себе си дъщеря си, лицето ѝ в синкаво сияние, пръстите летят по дисплея. „Понякога забравяме, че възпитаваме не само с думи, а и с действия“. А Фейбел не е случаен човек. Един от водещите немски експерти по темата деца и цифрови технологии, има написани няколко книги, изнася лекции, канят го по сутрешните блокове.

„Защо детето ви прекарва толкова време на смартфона?“ – с този въпрос започва често семинарите си. Чуват се псувни – проклети чатове, проклетите приложения са направени пристрастяващо. „Детето ви има смартфон, защото вие сте му го купили“ облива ги със студената вода на истината той. В крайна сметка, никой 15-годишен не може да иде в произволен магазин и да си вземе телефон с договор. Оглушителна тишина в залата.

Понякога е дори още по-банално – родителите просто дават на децата старите си телефони, често като обосновка на покупката на по-нов модел за себе си. Децата се радват, което погрешно облекчава съвестта на родителя.

Винаги някой пита на каква възраст да купи телефон на детето си. Фейбел отговаря, че няма твърда възраст, всичко зависи от това колко е зряло детето. „Има и осемгодишни, които са факири, има и 15-годишни, които само лентяйстват с телефона в ръка. Това, което трябва да се разбере, че телефонът изисква зрялост. Това е устройство мислено за възрастни хора“.

Неговата препоръка е да се пита детето със спокоен тон за какво му е смартфон и какви правила ще спазва при употребата му. „Отговорите на детето са и отговор на въпроса дали е зряло за това.“ Най-добре е тези правила да се уточнят още в началото, в идеалния случай да ги има дори написани и подписани. „Така лесно може да се контролира дали се спазват“. От време на време – например един път в годината – трябва правилата да се разглеждат и обновяват.

Семейство Дитмер от Хамбург са взели радикално решение. Към 18 ч. всички телефони се слагат в сейфът за телефони – сива кутия с ключалка в спалнята на родителите. На гърба има отвори за кабелите за зареждане. Така те хем се зареждат, хем никой не злоупотребява с тях. С това между 18 и 21 ч. в къщата има тотално вето върху мобилни телефони.

Инициатори са самите родители, които искат да ограничат собственото си потребление и усещането си, че трябва да може да бъдат намерени постоянно. Тя е учител по йога и треньор, а той – продуцент. Преди се прибирали и винаги телефонът я звъни, я има съобщение за отговаряне. Телефонен разговор, съобщение, да видиш времето, да провериш новините – „в един момент просто стана изнервящо“, казват семейство Дитмер. Малкият им син също се изнервя, че мама и тати постоянно си гледат в телефоните.

Освен нервиращо, това може и да е опасно. От Съюза на водните и морски спасители бият аларма: „Все повече родители си гледат телефоните, вместо да гледат децата.“, казва вице-президента на съюза. Само за последната година има десетки удавени деца в Хановер, Хамбург и Бремен.

Един седемгодишен от Хамбург наскоро организира демонстрация. Причината: дотегнало му е родителите му постоянно да си гледат в телефоните вместо да си играят с него. Майка му е регистрирала демонстрацията от негово име в полицията. По време на събитието младият Емил, на раменете на баща си, крещял по мегафона: „Телефоните в самолетен режим! Вниманието за децата!“.

По данни на полицията, демонстрацията е приключила мирно – на детската площадка.

Автори: Laura Backes, Gregor Becker, Tobias Becker, Katharina Meyer zu Eppendorf, Ann-Kathrin Nezik, Miriam Olbrisch, Christopher Piltz

 

 

 

 

 

Правила

Във Франция мобилните телефони са забранени в училищата

Семейството е разцепено: „Аз съм против забраната“ казва Елиз Кльошоркад, внучката. „Законът няма да постигне нищо“ казва Алексис Ванпук, братовчед ѝ. Бабата обаче не е на това мнение: „Никакви мобилни телефони в училище? Браво! Само сте се вторачили и не си говорите един с друг“ казва Марта Кльошоркад. Сякаш за да потвърди думите ѝ, третата внучка седи на няколко метра от бабата, в типичната поза: горната част на тялото приведена напред, погледът вперен в уреда в ръката.

Началото на септември приключи лятната ваканция във франция, два месеца »grandes vacances«. Оттогава е забранена употребата на устройства, които позволяват достъп до интернет в детски градини, основни и средни училища, освен за педагогически нужди. Забраната обаче важи както в час, така и в междучасията, а също така за училищни екскурзии. Изключени от правилото са ученици с увреждания.

„Да сме отворени за новите технологии не значи, че трябва приемаме всяка тяхна употреба и начин на ползване“ казва образователният министър Жан-Мишел Бланке в Националното събрание.

Забраната има няколко цели: да изравни възможностите, да намали тормоза в мрежата и да накара децата да четат повече книги. В по-бедните семейства често липсва самосъзнанието да се ограничава ползването на мобилните устройства.

Законът е приет в края на юли. Гласували за него са партията на президентът Макрон и центристите; левите и консерваторите са се въздържали от гласуване. Оттогава в Републиката всички се питат: какво ще донесе това?

„Новият закон е смислен“ казва Шарлот Вине, гимназиална учителка в Тулуза. „Мобилните телефони са голям проблем. Или биват крадени, или се използват за тормоз“ – учениците се снимат един друг и си изпращат през снапчат снимки, с язвителни и обидни коментари, разбира се. „Това вече няма да им е толкова лесно, поне на територията на училището“.

Когато изземе нечий телефон, драмата идва основно от родителите. „Пазарят се повече от децата. Многократно сме получавали оплаквания, че няма как да се свържат с децата си.“

Забраната е едно от предизборните обещания на президента Макрон. Според него образователната система е полезна само за една малка част от учениците. В почти никоя друга индустриална държава успехите в училището не са толкова силно обвързани със социалния произход както във Франция. Освен това, от години френските ученици са в дъното на всякакви международни училищни класации. Една пета напускат училището без да могат да четат, пишат или смятат. Тази една пета е и трайно безработна.

Мириам Гуини познава ежедневието на тези отритнати. От пет години е учител по френски в Сен Дени, едно от предградията на Париж. Кварталът е пълен с мигранти и е едно от най-бедните места във Франция. Юни месец при събранието на управителния съвет на училището установяват, че новият закон всъщност ще отговаря именно на правилата, които вече са наложили в училището – учениците не трябва да предават телефона си, но употребата му е забранена навсякъде. „И въпреки това ги носят със себе си“, при все че трябва да са с изключен звук и да седят в раницата.

„Многократно ми се е налагало да взимам нечий телефон. Това е най-драматично при осмокласничките, които смятат, че телефонът е целия им живот“, разказва учителката. „Веднага се почва с пазарлъците: ‚Ама аз само часа да погледна‘. Най-странни са ми родителите, които звънят на децата си по време на часа – ей така, да ги чуят просто“.

Всяко училище има право само да определи правилата за конфискация на мобилните телефони. В училището на Гуини преди отнетите телефони са седели в чекмеджето в директорския кабинет, но там често ги крадяли. Затова сега се запечатват в плик, с името на собственика, датата и часа на отнемане и се заключват в училищната каса. Получаването става на следващия ден, в присъствието на родител. „В петък писъците и вайканията са особено отчаяни, защото тогава телефоните остават заключени до понеделник“.

Всяка от внучките на Марта е била с отнет телефон някога. Оттогава внимават. 14-годишната Елиза един път е трябвало да изкара три дни без телефон. „Просто погледнах за кратко в часа по физическо!“.

Сочи сестра си Луси и казва „А един път тя беше пет дена без телефон“. Алексис Ванпук също е останала без телефон за три дни: „След това ми просветна“. Бабата: „И все пак е важно да си получат телефона като напускат училището. Трябва да може да се свържем с тях.“

 

Оригинално заглавие: Mein Kind, sein Handy und ich — Der Spiegel Magazin No 41 vom 06 Oktober 2018

© Der Spiegel 2018