Основни правила за устройството и управлението на Българската екзархия. Изградени са върху основата на султанския ферман (от 1870 г.) за учредяване на екзархията и върху каноническото право на православната черква. Проектът е изработен от г. Кръстевич и е приет на I черковно-народен събор 1871 г. в Цариград.

Екзархийският устав урежда главно въпроси от черковноустройствен и административен характер: диоцез на българската черква, органи и ведомство на черковната власт и черковния съд, финансово-стопански и бракоразводни дела и др. В него са залегнали два основни принципа: съборност (участие на духовни и светски лица в черковното управлениение) и изборност (членовете на черковните органи се избират с определен мандат). Новите условия на живот през следващите десетилетия налагат промени в екзархийски устав – през 1883, 1895-97, 1921-22 и 1937 години. Приспособеният през 1883 г. в Княжество България екзархийски устав нарушава съборно-демократичния характер на черковното управление; властта се съсредоточава в Светия Синод и у епархийските митрополити. С промените през 1895-97 г. още повече се ограничава участието на светските лица в черковните органи. Изработеният от II черковно-народен събор (1921-22 г.) проект за нов устав възстановява принципите на съборност и демократичност на екзархийския устав от 1871 г., но остава неузаконен. На архиерейските събори през 1932, 1934 и 1937 години в него се внасят съкращения и промени, които се отнасят главно до дейността на Светия Синод в пълен и намален състав. Конфликтите между черквата и правителствата и вътрешните черковни несъгласия възпрепятстват цялостното уреждане на черковно-устройствените въпроси до 1944 г. През 1950 г. въз основа на екзархийски устав от 1922 г. се приема нов устав на Българската православна църква. Утвърден е от III черковно-народен събор 1953 г., когато се възстановяваканоничното патриаршеско достойнство на Българската църква (признато за първи път през 1235 г. при царуването на Иван Асен) и се избира първоиерарх, който да се титулува „Патриарх Български и Митрополит Софийски”.

Допълнително към това се основават екзархийски училища. Това са училища на българското население в Македония и Одринско през периода 1878-1912 г. Екзархийските училища допринасят за запазване на народностното съзнание на българското население в тези области, останали след Берлинския конгрес 1878 г. в пределите на Османската империя. За поддържането им се грижат Българската екзархия в Цариград и „Македонската дружина”.

В навечерието на Балканската война 1912-13 г. има 1373 екзархийски училища (от които 13 средни и 87 класни) с 2266 учители и 78 854 ученици. Добре се развиват училищата във Воден, Велес, Битоля, Прилеп, Мелник, Петрич и др. селища. В Солунската българска гимназия и Одринската българска мъжка реална гимназия „Доктор Петър Берон” са учили видни българи. От 1878 г. до Съединението на Източна Румелия с Княжество България 1885 г. в развитието на училищното дело се набелязват 2 периода. I период се характеризира с усилията да се възстановят закритите училища и да се открият нови, заслуги за което има Методий Кусевич. II период започва със създаването на Училищно попечителство при Екзархията (1883 г.), което се оформя като ръководство на българското просвещение във вилаетите. Наред със светски училища се откриват и духовни – в Прилеп, Одрин. За просвета на населението в тези области се основават читалища и просветни дружества, откриват се книжарници. Много учители и възпитаници на екзархийските училища вземат активно участие македоно-одринското революционно движение.